В съвременния свят всички се научихме да имаме права. Имаме право на защита, на обезщетение, на закрила, на гражданство, на свобода. Но също така се оказва, че имаме право на безхаберие, на лентяйство, на нехайство. Защо обаче никой не говори за задължения? Това винаги съм се чудила.
То е някак вродено от нас, сякаш още от появяването ни на бял свят. Когато кандидатстваш за работа, питаш какво ще получиш, но никога не задаваш въпроса какви са ти задълженията. Когато гостуваш в хотел, искаш да знаеш какви ще са ти облагите, но никога не питаш какви са вътрешните правила. Когато пътуваш, винаги се интересуваш какви са ти правата, но никога и от това, какви са задълженията ти по време на екскурзията. Настоящата ситуация, очевидно, не прави изключение от общото правило у нас. Все изискваме, мрънкаме, оплакваме се, питаме, търсим си правата. И пак никой не пита за задълженията?
Не за първи път се случва хора да се бунтуват срещу наложени им правила заради карантинните мерки в борбата с COVID-19. Но тези от Ямбол забравят, че такива мерки имаше и по-рано в Банско, и в село Паничерево, и в различни квартали на други градове, а по света дори се бяха самоизолирали цели държави. Тази чувствителност, която проявяват същите тези хора, граничи с безотговорност. Обидно им било - да не са "някакви тука заразени"... Кое е обидното, че чак се чувстват засегнати? Това, че се опитват да ги предпазят от самите тях или - другите от тях!? Не е възможно така за секунди да се изпари търпението.
С пълна сила важи същото и за онези, които досега не искаха и да чуят за България, но щом стана напечено, мигом долетяха и изпозаразиха с коронавирус десетки. Тях кой ще подведе под отговорност? Същото бих казала и за другите, които не могат да издържат 14 дни вкъщи - голям зор, дискриминирани били! Не може да искаме и искаме, и само да искаме, а нищо да не даваме от себе си. Не е ли това дискриминация спрямо останалите, които спазват правилата, стоят си вкъщи, носят маски на лицето? Не е ли редно някой да се замисли и да предприеме по-строги мерки за такива хора - да им покаже как да се държат в обществото? Не дойде ли време за превъзпитание? Не е ли настъпил моментът всеки да си получи заслуженото?
Но като си познаваме съдебната система и как с "любов и разбиране" приканваме и умоляваме нарушителите да се смилят над всички останали и да се опитат да превъзмогнат собственото си "аз", и най-учтиво, сърдечно и с мир отново ги молим - "спазвайте правилата", няма смисъл от отговор на всички зададени до тук въпроси. Аз също се чувствам обидена и дискриминирана психически. Мен кой ще ме обезщети?
Автор: Моника Георгиева
