Вече не ми е достатъчно да умре кравата на комшията. Искам да умре и моята. Да я видя госпожа Иванка откъде ще си купи мляко…
Ами, такива сме – жертвоготовни. Готови сме да жертваме собствения си интерес, само и само Вуте да зазлее. В средата на миналата седмица в ролята си на президент на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев приветства опозицията в Унгария за организирането на митинг в защита на демокрацията.
Демокрацията е хранениче на обстоятелствата, нея я защитава който свари. По ирония в Унгария се падна да я защитават точно социалистите, и то точно от този, който пръв в Унгария заговори за демокрация, Виктор Орбан. Може пък храненичето наистина да е стигнало сложна възраст.
Жан Бродилар твърди, че в момента демокрацията е менопаузата на западното общество, големият климактериум на социалната държава. Тъй както фашизмът е бил похотта на средната възраст. Мисълта на френския социолог малко прилича на френско шампанско, пенливо-красиво, но сме виждали и по-съдържателни напитки. Не знам дали Бродилар е прав.
Откакто Харалан Александров каза, че светът е все по-малко обясним и предвидим, всички останали сме извинени. В едно съм сигурна: новата унгарска конституция много прилича на мечка, която заигра не точно в съседен двор, но все пак в махалата.
И ето какво пише във форума под електронната информация, че новият шеф на евросоциалистите Сергей Станишев е поздравил опозицията в Унгария за битката им за демокрация. Не, няма как да цитирам голяма част от мненията във форума, защото съм си дала дума да не пиша думи, които никога не съм произнасяла и които съм виждала само по стени в градски клозети, когато все още имаше такива.
Логиката на тези мнения най-вероятно е: „Станишев е кофти човек, щом той поздравява някого за нещо, значи ние трябва да сме против поздравения и на страната на опонента на поздравения.” Последното мнение във форума е: „Мазният швестер взе нещо да става много активен.” Пиша истинското си име (пак дадена пред себе си дума) и пиша във форума: „Това, което се случва в Унгария, е опасно.”
Е, нали се сетихте против кого беше следващото мнение? Заподозряха ме в станишивизъм. А въщност на мен просто не ми е достатъчно Вуте (Станишев) да е зле, иска ми се и ние да сме добре.
Петер Юхас е унгарски писател. Той разказва една селска случка, която често има аналог в политиката. В жарък ден една баба месела тесто на двора. Толкова било горещо, че бабата била с една пола и блуза, а под тях по организъм. Месела, пуфтяла, пот се леела, пак месела, па повдигнала полата и седнала да си почине. И се оказало, че е седнала върху тестото. Понадигнала се от стола, ама тестото след нея. И стои така бабата приведена, а от другия край на двора се задава дядото. И тя се провиква: „Чисти ли са ти ръцете, да ми отлепиш тестото.”
Такова беше положението в Унгария, докато стана ясно, че чисти ръце вече няма, а тестото е оклепано. Нито ръцете на Виктор Орбан, който вдигаше наздравица в Операта по случай приемането на новата архаична конституция, са чисти, нито ръцете на Ференц Дюрчани, който скандираше от първите редици на протестиращите пред Операта, а преди това докара Унгария на сантиметри от ръба на сегашната пропаст. Нито ръцете на Сергей Станишев са демократично стерилни.
Ако зависеше от РИОКОЗ, политиката щеше да е затворен обект. В този момент трябва да се преценява не според личността, а според опасността. Ако сега преценяваме света по това кой ни е по-симпатичен, то ние ще направим онази грешка, която психолозите наричат „фундаментална атрибутивна грешка”. Фундаментална. Защото цялата постройка, стъкмена върху основата на тази грешка, е паянтова. А фундаментална атрибутивна грешка имаме тогава, когато приписваме (атрибутираме) на определена ситуация причинност, свързана само и единствено с характеровите черти на определена личност. Ситуацията е винаги малко по-сложна от личността.
Оказа се, че държавите минават през кризата като хората, различно. Хората се отчайват или нахъсват, емигрират навън или навътре в себе си, самоубиват се или му отпускат края, спестяват или пилеят… Гърция реве. Унгария се зъби. Германия осчетоводява. Франция зачева и абортира идеи. Великобритания мънка мантрата, че е остров. А Шарлоте ми пише от Копенхаген: „Толкова бяхме предвидливи, като гласувахме против и на двата референдума за въвеждането на еврото. Сега можеха да ни наложат да намалим данъците в Дания, а ние държим да са високи, за да продължава държавата да е социална.” Скандинавци, не им търсете кусур.
България? България си трае. Ние сме царете на поединичното спасяване. На натаралежването. Ние сме го измислили това да се свием навътре и да си настръхнем бодлите. Ние не сме имали никога толкова дълго време независимост, че да създадем връзката между българина и държавата.
Ние сме тези, които никога не са вярвали, че ще бъдем по-добре, ако и държавата е добре. И държавата ни никога не е вярвала, че ще бъде добре, ако ние сме добре. Ние винаги сме я мразели, в по-дългата част от историята ни – тайно. Сега обаче може и явно. Може и анонимно – ето, това вече е произведено точно за нас, българите. И се насъбра едно производство на черна енергия в такова крупно количество и неподражаемо качество, че това е единственото производство в света, което ще се опре на Китай. Те не могат да ни конкурират, включително и в цената, ще го продават по 1 лев, а ние си се мразим безплатно.
Как всъщност сме се спасявали в криза, питам се. Кое е било въжето, което сме държали, за да се изтегляме от блатото? И точно в този момент в кафенето влиза Валентин, за да ми разкаже една история. Неговият дядо бил от Драгодан, някакво село край Бобошево. Имал ниви, бил гвардеец и почитател на царя, но иначе не се забърквал в политика.
Дошли двама привърженици на новия ред и го извели в снега. Било декември, 44-та. Жена му постояла, поревала и се сетила защо го отвели и че няма да се върне. Хукнала в снега да ги гони. Забравила да се обуе, Валентин разправя, че в снега оставали кървави следи от разранените й крака, но Валентин е романтик, тъй че за кървавите следи не гарантирам. Тичала баба му, а насреща й враг, най-големият комунист в тяхното село, на кон. Къде бе, како Станке? Тъй и тъй…, разказала тя. И той пришпорил коня, стигнал ги.
От дума на дума станало ясно, че тия двамата взели заем от дядото на Вальо, заложили при него нивите и сега, за да не го връщат… Няма човек, няма заем. Човекът с коня обаче са падал повече по човещината, отколкото по идеологията и върнал дядото на Вальо вкъщи. Спасеният се чудил как да върне на живота това, което получил, и осиновил едно сираче. Та това било на Вальо леля му Мира.
Така са излизали българите от криза, с неомраза. Ако си помислихте, че защитавам Станишев, съжалявам, че ви изгубих времето.
Веселина Седларска
http://www.reduta.bg
