Дясното е най-големият цирк в българската политика от години. Всички останали "пространства", въпреки че са доказали безспорния си вредителски характер, поне са относително определени и позиционирани. Относително.
Десните партии обаче упорито живеят с мисълта, че макар явно никой да не ги иска в този им вид, могат да се преформатират за пореден път и да постигнат нещо. И всеки път, когато не успеят, почват да мислят за ново преформатиране. И съответно, следват нови циркове, скандали, пазарлъци.
Вчера СДС, чието съществуване отдавна не интересува масите, опита да направи един срамен, но увеселителен калабалък с бой, но не му достигна капацитет дори за това. Божидар Лукарски, известен с това, че беше най-незабележимият министър в предното управление, и заедно с Меглена Кунева винаги бяха готови на каквото е нужно, за да останат на власт, показа устойчива последователност. Той измисли как СДС да се спаси от неизбежното си замиране - влизайки в коалиция с "патриотите". Не че точно "патриотите" са важни - която и да е партия с добри позиции във властта и отворена за преговори щеше да свърши същата работа.
Защото Лукарски няма навика да подбира. За него е важно да си намери ракета-носител, коя точно не е важно.
Имайки предвид естествената разнородна природа на всяка от десните партии, и в СДС се появи вътрешна опозиция. Тя опитва да свали Лукарски, да тръгне към пътя на поредното ново обединение, и изобщо - да поддържа цирка жив.
В какафонията се включи бившият колега на Лукарски - Радан Кънев, известен с това, че дълго не можа да осъзнае, че българските избиратели просто не го харесват достатъчно. По различни причини. Когато най-сетне му просветна, се оттегли, но само за да се засили към 1236-ото ново дясно обединение, което този път, със сигурност, на 100%, гарантирано, ще привлече десните умове в България и ще поведе страната към светлото бъдеще.
На заден фон, естествено се случват, редица второстепенни циркови номера като разпадането на Реформаторския блок и отцепването на ДБГ и "Глас народен".
Лайтмотивът на всичко това обаче е упоритостта. Убеждението, че собственото "ти", иначе компроментирано политическо съществуване, е от изключителна важност за държавата и ти трябва да драпаш със зъби и нокти, да правиш всякакви компромиси, да се обединяваш, да се отцепваш, да се пазариш, само и само да удължиш жалкия си партиен животец. Защото от теб има нужда.
Това е философията, която споделят всички десни партии, без изключение. На всички достатъчно красноречиво, на някои повече от веднъж, беше показано, че са в дълбока заблуда и всъщност никой няма нужда от тях. Не от десни формации по принцип, а от точно тези конкретни лидери и партии.
Българският народ ще откликне на едно смислено, смело и достойно дясно, когато то се появи. Уви, още не се е появило. И настоящите циркови играчи само пречат на този процес.
Лукарски и с папата може да влезе в коалиция, ще си остане еднакво нежелан. Същото важи и за Кунева, в по-малка степен за Радан, но общо взето е валидно за цялата свита. Христо Иванов, подобно на много други, пропусна да се възползва от набраната инерция и от доброто впечатление в началото на политическата си кариера, което успя да направи. Подаде се на нерешителност, на апатия, въвлече се в цирка и в крайна сметка стана спорен. А спорните лидери на малки партии са обречени на неуспех.
Затова, ако толкова държат на демокрацията и добруването на българския народ, нека уважаемите десни партии бъдат така добри да ни освободят от присъствието си. На тяхно място има нужда да дойдат нови лица, които може би ще имат шанс наистина да постигнат нещо.
