Правителството на ГЕРБ иска от западната ни съседка да препотвърди съвместната декларация от 1999 г. И така оставя без решение проблемите, които тровят отношенията между двете страни
Вече два месеца отминаха, откакто правителството на ГЕРБ обеща да представи стратегия за цялостната политика на България към балканските ни съседи. Новината за това дойде насред скандала около поредния опит на Македония да си присвои част от българското културно-историческо наследство, като изложи като свои средновековни български ръкописи в Брюксел. Съвпадението на време и обстоятелства естествено насочи вниманието на медии, публика и политици към Скопие. И всички зачакаха със затаен дъх каква ще бъде обещаната от външния ни министър Николай Младенов "червена линия", отвъд която няма да отстъпим в защита на националния си интерес.
И сега тази граница на доброто поведение, която Скопие не бива да прекрачва, започва да придобива очертания. На срещата на Младенов в София преди дни с гръцкия и румънския му колега се разбра, че това ще бъде съвместната декларация на правителствата на България и Македония от 22 февруари 1999 г. Тя беше подписана от тогавашните премиери на двете страни Иван Костов и Любчо Георгиевски. "Нашето желание е да се върнем към принципите на декларацията, които затварят в голяма степен всички възможни двустранни въпроси", обясни първият ни дипломат.
Така той всъщност
преповтори една отдавнашна теза на шефа си
Бойко Борисов. Още в началото на мандата си през декември 2009 г. премиерът заяви в парламента, че именно въпросната декларация трябва да бъде в основата на българско-македонските отношения. И добави, че подкрепата ни за интеграцията на западната ни съседка в ЕС и НАТО ще зависи от това доколко Скопие се съобразява с тези договорености.
Декларацията от 1999 г. е един много интересен документ, който, неясно защо, не получава почти никаква гласност у нас през последните години. Освен обичайните призиви за добросъседство и сътрудничество, тя съдържа и по-конкретни ангажименти, които да отпушат затлачените отношения между България и Македония. Например да се създават необходимите условия за безпрепятственото движение през границата на стоки, услуги и капитали. Както и да се разширяват транспортните връзки между тях и сътрудничеството в областта на туризма.
По-важна обаче е онази част от декларацията, където се засяга проблемът с натрупаната враждебност между двете страни. България и Македония си дават взаимно гаранции, че няма да предприемат неприятелски действия една срещу друга, нито да предявяват териториални претенции. Категорично се отрича подкрепа за групи с подривен или сепаратистки характер. Специално се акцентира върху необходимостта да се възпира "недобронамерена пропаганда", не само от институции, но дори и от частни субекти. Македония се задължава в конституцията й да не се записва нищо, което да може да се тълкува като намеса във вътрешните работи на България.
Всичко звучи много добре и пасва отлично на целите на управляващите. Съвсем наскоро Николай Младенов обвини македонските власти, че се пречкали на българите, които се опитват да правят бизнес в тяхната страна. Частта в декларацията за транспортните връзки пък идва като по лична поръчка на Бойко Борисов, чийто фетиш към магистралите и другите видове пътна инфраструктура вече стана пословичен. А и прекратяването на враждебната пропаганда е особено актуален проблем на фона на непрестанно засилващите се ругателства към България откъм Скопие.
Въпросната декларация обаче
има поне два сериозни недостатъка
Първият е, че в нея най-невралгичният въпрос - историята, не е засегнат по никакъв начин. Напротив, текстът оставя впечатлението, че целта е да се заобиколи точно този проблем, който най-много вълнува хората и от двете страни на границата. През 1999 г. поне имаше добро оправдание за това. Беше необходимо да се нормализират отношенията между двете страни и да се подпишат необходимите споразумения, за да започне някакъв икономически и културен обмен. Какво оправдание имат сегашните управляващи, за да пренебрегват този въпрос?
Другият проблем е в това, че декларацията е подписана на официалните езици на двете страни. Така България де юре призна македонския като език на територията на държавата Македония. И отново оправданието беше, че трябва да се отблокират двустранните отношения. Спорът за езика си остава принципен, но сегашните ни управляващи като че ли са готови дори да допуснат македонският да стане официален език в ЕС, ако страната получи членство.
А и какво всъщност пречи на Македония да използва онези текстове в документа, които приемаме априори, че са в наша полза? Сигурно в половината страна висят карти на "България на три морета", в която влиза и територията на днешна Македония. Трябва ли да ги махнем, за да задоволим изискването на декларацията, че страната ни няма териториални претенции към Скопие? Националистическите партии настояват, че това е българска земя, в която живеят българи. Трябва ли да ги накараме да млъкнат и да си изменят възгледите? Маса хора у нас искат пренаписване на македонските учебници, защото преиначавали историята. На основата на декларацията от 1999 г. обаче съседите имат пълното основание да поискат същото от нас. И ако го поискат, какво ще правим? Въобще, ще обясни ли правителството как ще се прилагат постановките на декларацията в подобни казуси, които поставя реалният живот?
Очевидно точно с тези проблеми
управляващите не възнамеряват да се занимават
Заканите на Николай Младенов, че няма да позволим да се "шикалкави с историята", засега остават в сферата на политическото говорене. Неговият шеф Борисов наскоро си каза думата: "Ако бях премиер на Македония, бих оставил историята на историците и бих започнал да правя инфраструктурни проекти, магистрали." Е, до това ли в крайна сметка искаме да се сведе червената линия за Македония - магистрала до Скопие? Повечето българи си представят нещата иначе.
Проблемите между България и Македония бяха и си остават политически. А в сърцевината на политиката стои историята. Който не вярва, нека види как Гърция вече повече от две десетилетия държи Скопие в шах заради спорното антично наследство и проблема с името. С България нещата са още по-сложни. Всеки, който поне малко е следил отровните отношения между двете страни, знае, че нито историците ще бъдат оставени на мира да обсъждат историята, нито "шикалкавенето" ще спре. Декларацията от 1999 г. действително дава някаква основа за двустранните отношения. Но оставя без решение споровете около историята и езика, които са в основата на омразата и враждебността от двете страни на границата.
Сега
