Живеем в бурни времена – светът ехти от викове на недоволните, трепери от дългите им маршове и се готви за промяна. Но каква е тя и нужна ли е въобще?
Ясно е, че настоящият момент далеч не е свързан с Модернизма или с Ново време, а принадлежи на друга епоха – на глобалния свят. Свят, в който националните държави замират, отдавайки суверенитета си и консолидирайки се в наднационални структури. Системата на международните отношения започва да създава многополюсен модел, а икономиката и нейните субекти никога до сега не са били толкова взаимозависими. Днес границите не са препятствия, разстоянията са лесно преодолими, хората са по-информирани и наблюдават триумфа на новите технологии. Светът се превърна в едно „глобално село”.
И именно в тези метаморфози на света израстваше едно ново поколение – Поколението „У”.
Страус и Хоув – създателите на теорията, наричат още тази генерация „Хилядолетната” (Millennial). Принадлежащите към това поколение са родени в периода 1980 – 2000 година. Именно те като деца се носиха върху „вятъра на промяната”, не помнеха Студената война, а виждаха само как разцъфва свободата. Дори и живели в тоталитарни режими, то това е било в невръстните им години, те се развиваха като личности в зараждащите се демокрации. И незнайно как, но те се оказаха хората, които знаят как да живеят в либерални политически режими. Техният ценностен свят е основан на изострено чувство за свобода, увереност в собствените възможности, любов и космополитност. При тях постмодернистките ценности за по-духовно извисен свят, за повече любов към природата, за повече грижа за добрите човешки отношения са живи.
Светът днес ще изживее „Сблъсъкът на поколенията”. Подобно на тезата на Самюел Хънтингтън, това ще бъде културна война, само че вместо между цивилизации, – ще бъде между поколенията на две епохи. Защото поколението У е във вихъра на своята младост и отправя поглед към онова, което му принадлежи – светът. Но все още има такива, които отказват да отстъпят, защото не вярват, че е настъпило време разделно.
Ако отправим един бърз поглед на протестите в Бразилия, България и Турция, ще установим, че масата от хора там са представители на поколението У. Там са младите, свободолюбивите и информирани деца на глобализацията, които започват първите битки за промяна. Въпреки че протестите на трите места бяха запалени от конкретни национални проблеми, в един миг те се сведоха до необходимостта от промяна на настоящите режими.
В Бразилия заклеймиха хвърлянето на пари за футболни турнири и поискаха по-добро образование и здравеопазване. Макар че политиците знаят, че тези футболни турнири са т.нар. мека сила на държавата, с която тя затвърждава влияние на международната сцена. Но можеш ли да бъдеш велик навън, когато домът ти се разпада? Бразилците отказват да живеят в това статукво и те са тези, които трябва да го променят.
В Турция „материализмът” на властта дотегна на младите. Те не са съгласни да се заличат и без това урбанизираните кътчета на природата, за да създадат търговски центрове. Твърдо отричат твърденията на премиера Ердоган, който иска да възстанови османското величие на Турция, реконструирайки казарми от този период. Но можеш ли да разрушиш нещо, за да възвеличиш друго? Хората на „Таксим” вярват, знаят и доказват, че има и други начини да величаеш държавата. И поставиха въпроса – можеш ли да изтъкваш страната си като развита, напреднала и просперираща, ако погазваш със сила мирни протести?
В България излязоха хиляди недоволни срещу управлението, защото не можеш да се мислиш за феодал, управляващ безропотни селяни. Хората не разбират безочието, наглостта и липсата на логическа линия в действията на управляващите. Хората не разбират как може да се бориш с организираната престъпност, като я слагаш начело на държавата? Протестите тук поставиха въпроса за ценностите в политиката и затова, че в демократичните режими суверен е народът, колкото и популистко да звучи.
Всеки един от тези протести е уникален, провокиран от различни действия, но тези протести са бунтът на поколението У срещу статуквото на старата епоха. Авангардът на тази своеобразна революция на ХХІ век са младите, информирани, космополитни и свободолюбиви личности. Те дълбоко вярват, че демокрацията е управление на народа, при което се избират най-добрите, за да ръководят държавата от името на всички. Тези бунтари се противопоставят на олигархичните мрежи, на недалновидните реформи и решения. Порицават „мандатността” в мисленето на политиците, не приемат безпрецедентната им продажност и подкупност, защото младите У вярват, че има ценности. Вярват, че управляващите са държавници, работещи за просперитета на държавата, че са жертвоготовни в името на добрите каузи, че са честни, човечни, можещи и знаещи. Хората от това поколение У често се обръщат към мисълта на Бисмарк, че „политиката не е наука, а изкуство” и осъзнават, че техните управляващи не са виртуози.
Тези протести от три различни точки на света доказват съзряването на това поколение У. В техните искания, скандирания и лозунги прозира нуждата от промяна на статуквото. Това ще бъде една плавна революция, която трябва да се справи с дефицитите на демокрацията. Защото тези хора имат нужда от по-прозрачен процес на формулиране на политики, искат креативни дебати, искат сблъсък на аргументи, искат отговорни хора на постовете, предполагащи правене на политики, искат да бъдат част от ежедневието на държавата си. Може би в това е ядрото на раздора – от едната страна са образовани, информирани, можещи хора, а от другата все по-закостеняващ и затварящ се политически елит. А проблемната сфера е необходимостта от промяна на демокрацията като обществено-политически устройство.
Днес обществото е различно – в голямата си част образовано, технологично грамотно и активно. Може тези хора да не са ерудити, но мигновено могат да получат основни познания във всяка област чрез Интернет. Именно тази безпрецедентна информираност на масите е проблем за настоящите управници, които отказват да се демократизират повече. „В целия свят управляващите се провалят да задоволяват нуждите на образованите хора”. А тези нужди се крият във факта, че хората искат сами да коват живота си. Младите У са индивидуалисти, за които е трудно да приемат, че друг ще се разпорежда с техния живот.
Тези хора изпитват респект към думата гражданин - за тях това е субстанция от информираност, участие в обществено-политическите процеси, изказване на ясна позиция, ангажираност с дневния ред на държавата. Тези граждани претендират за участие в държавата, защото също като Луи ХVІ и те заявяват: „Държавата, това съм аз!”. Те осъзнават, че в своята цялост пълнят държавната хазна, знаят, че техните пари са заплатите на управленския елит, именно гражданите са направили последните елит.
И тези граждани отказват техните пари да не работят за техния интерес. Именно за това хората в Бразилия не искат да плащат за футболни турнири, те искат повече здравна сигурност и по-конкурентоспособно образование. Затова българските граждани са против актуализацията на бюджета с цел взимането на заем, защото липсват достатъчно тежки аргументи за неговата необходимост. И хората вярват, че са в правото си да се разпореждат със своите финанси и своето бъдеще, та нали утре те ще бъдат фискално обременени. Младите У в Турция опитват се да разберат къде е логиката на това да сринеш и малкото зеленина в центъра на мегаполис, защо и чий интереси защитава властта, защо премиерът отказва да чуе гражданите и омаловажава техните действия.
На тези три точки от света започна бунт – за повече демокрация и повече гражданско участие. Този бунт се води от поколението У, които са уверени, че „когато хората действат заедно, свободата означава власт”.2
Този бунт иска да преобърне усета за държавата като откъсната метафизична част отвъд Космоса. Още повече – тези хора знаят, че всеки един от тях е малка част от монолитното тяло на Левиатан. Те са тези, които трябва да зададат точките в дневния ред на управлението, те са корективът на властта, защото те са граждани на своите държави.
И тук политическият елит, вкопчил се в статуквото, бледнее и с последни сили, като ранен звяр се опитва да затули този бунт. Използва сила и агресия срещу седналите, нарича „лумпени” образованите, разпръсква сълзотворен газ срещу мирните… С тези си действия политическият елит на статуквото показва категорично, че не е готов за промяна. Не е готов да отдава суверенитет нагоре към наднационалните структури и надолу към гражданите.
А това красноречиво говори, че за тях властта е самоцел. Те казват, че хилядите, които крачат неспирно по площадите на големите градове в Бразилия, България и Турция, не са причина, за да си отидат от властта. А кой е причина, ако не гражданите? Колко души са необходими в една демокрация, за да направи властта на екзекутивата нелегитимна? Кой е суверенът?
Днес денят е бурен, завихря се тиха революция за повече демократичност, за истинни ценности, за повече човешки облик на политиката. И авангардът на революция са свободните, активните, информирани граждани на поколението У.
Автор: Александра Топчиева, Smartigraphs
