От няколко дни епосът на Валерия Велева, озаглавен "Да погледнеш в очите на папата", е сензация в интернет. Страховит сантимент, в който действително има нещо опияняващо, пир за сетивата. Кой би предположил, че срещата на Бойко Борисов и папа Франциск може да роди подобни откровения?
"Наблюдавайки ги отстрани двамата изглеждаха като баща и син – видимо доволни един от друг, с някаква химия помежду им, с прямота", пише Велева, вероятно за да отведе към библейската конфигурация между Бог-Отец и Бог-Син, която изглежда свързва папата и разбира се нашият отдавна самосакрализирал се министър-председател.
Текстът на Велева обаче далеч не е единствен, или пък кой знае колко скандален. Защото той представя цял жанр. Този сиропиран захлас винаги е бил обичан в журналистиката. Започна от вестниците, където се счита за висш пилотаж. Там да пишеш така се счита за върхово изживяване. Политикът е обладаване на интимна територия, при него се влиза "по пантофи". Месят му се баници, правят му се баклави - понякога - какво пък - и друго. Ухажването е по-нежно от ученическа любов, каквото и да напишеш за него, се прави със сантимент и детска невинност. Обичат се кратките изречения. Например: Влизам. На лицето му грее усмивка. Фини бръчици. Твърдост в погледа. И този път ще успее".
Подобни текстове във вестникарския бизнес се считаха за страхотно литературно майсторство. За всеки главен редактор нямаше по-голямо удоволствие от това да разгърне средата на вестника и там да види как на две страници с подобен език е разказано за хобито на някой депутат. Обича лова. Страст му е. Казва, че стрелбата е като политиката - имаш само един шанс да уцелиш. (Смее се). Да се пише така се монетизираше и поощряваше добре. Да кажем командировка в Брюксел. Или в Рим. После пък на политика му се искаха пари по време на избори. Колелото се завърта. Статутът на придворен е сериозно постижение. Водеше до сериозни съперничества в журналистиката. В битката за мястото на лакея са паднали немалко души. Пътят нагоре е осеян.
Автор: Райко Байчев