Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Безсмъртие

24 януари 2018, 09:45 часа • 5205 прочитания

Когато бях малък, не пропусках да се снабдя всеки месец със списание "Дъга". Не съм някакъв сладникаво-сантиментален тип, който се връща често в детските си спомени, но съм убеден, че детството е най-красивият, дълъг и божествен епизод от сериала на живота. Който сериал много често по-късно се изражда в обикновена битова сапунка. Много пъти съм се опитвал да дам име на нашето поколение, родено между 70 и 80 година на XX век. И често стигах до извода, че поколението ни се казва "Дъга"... Другите варианти бяха "Поколението Чернобил", "Поколението Металика преди комерса", "Поколението Експеримент" (понеже ни запукаха с образователните реформи още от 3 клас) и т. н. Няма да ви тълкувам другите имена, ползвайте въображението си, ако още ви е останало. Интересно поколение сме. Лека-полека почнахме и ние да узряваме и презряваме. Знаем как се оцелява. Знаем разликите между черното и бялото, не си правим илюзии, умеем да бачкаме яко, даже сме твърдоглави, когато трябва. Имахме добри учители в лицемерието и мнозина от нас се продадоха на онези преди нас...

Та в списание "Дъга" имаше много комикси в български вариант, "разкази в картинки", както пишеше на самата корица. Аз бях само на десет и четях всички разкази открай докрай, нищо, че някои от тях не бяха толкова интересни. Повечето обаче бяха вълнуващи – за Великите географски открития, за ламята, дето пази ябълката, за Елемаг, воинът на хан Тервел, за щъркела Чоко и жабока Боко, нашенски Том и Джери, които все се надцакват, за момиченцето и момченцето, похитени от извънземни, които си правят експерименти с тях и ги хранят само с консерви, за разни гонки с невиждани коли... И, разбира се, моят фаворит от тези разкази беше за момченцето Дарко, дето си имаше вълшебна шапка, изпълняваща желания и голямо копче отпред на гащеризона за управление на шапката. Дарко завърташе копчето, то правеше "Жът!" и желанието биваше изпълнено, от някое капаче на шапката се подаваше пожелания предмет или инструмент. Лошите в тая детска история бяха Лисан, Лисицата и Прасун. Първите двама бяха някакви хитреци, а третият беше дебела свиня. Те все се опитваха да откраднат шапката от Дарко и все не успяваха. Не заслужаваха да имат такава шапка. Не бяха дорасли за нея.

Дарко порастваше пред очите ми. И правеше добрини на всички животни и буболечки в гората, учеше се на приятелство. Растяхме заедно. Веднъж дори, вдъхновен от списанието, взех да майсторя фантастичен разказ в картинки, рязах от различни места космически кораби и планети, лепях ги и пишех реплики в една тетрадка. Някъде тогава ще да е било, попаднах на една фантастична история, в която главните герои търсеха някакви алхимически формули, с които да изобретят елексир на безсмъртието. Пътуваха във времето назад и напред, стигаха далече в бъдещето, после отиваха в миналото. Накрая единият от тях стигна до извода, че истинското безсмъртие е да останеш жив в сърцата на хората, да направиш така, че всички да те запомнят с добрите ти дела. И на мен ми стана тъпо. И безинтересно. Бях се заразил от идеята за истинското безсмъртие. А другата слава сред хората не ме вълнуваше, не ме вълнува и днес. Тя е за разни писатели, дето не вярват в истинското безсмъртие. И се размечта детската ми глава... За вечен живот. За живот без край. Вървях по тротоара, стремях се да стъпвам по плочките само там, където плочките се допират и почти на глас си говорех с Бога.

След няколко години полудях, хвана ме болестта на пубертета и ме раздруса яко. Но продължих да търся. Нещото, дето винаги е било вътре у мене. От мига, в който съм приел Кръщението в Христа още като бебе. Било си е стаено в душата ми и ме е чакало да поумнея достатъчно, че да ми се разкрие. Трябваше да мина през доста лабиринти и лутане, за да го намеря, да го достигна и осъзная. Ако пред душата на човека я няма целта на безсмъртието, ако Бог не ни е създал вечни, тогава какъв е смисълът от всичко, от цялата наука, довела ни до под кривата круша на XXI век? Ако не съществува нещо толкова велико като вечен живот, кое би било смислено и важно? Ще се превърне живуркането ни в материалния свят в обикновена нелепа шега. Но някъде там след моята 25 година заподозрях, че сме предопределени да живеем така, както Альоша Карамазов казва на децата в края на романа, че ще живеят – със същите тези наши тела ще живеем, млади, силни и безсмъртни. Като онзи шотландски боец...

За да получиш голямата награда, за да удариш джакпота, не се иска късмет. Искат се разни други неща. "Целият си живот на Христос да отдадем" се пее на всяка Света Литургия. Звучи толкова лесно, колкото онова "Жът!", с което се завърташе копчето на вълшебната шапка. Животът е най-великото чудо. Той не е сътворен, за да изчезва. Не сме се родили, за да умрем.

Автор: Николай Фенерски

Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес