О, неразумни и юроде, защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?
(Паисий Хилендарски, „История славянобългарска”)
Забелязвате ли как ден след ден хубавият български език все по-активно губи своята прелест и неповторимост? Този процес особено се засили в годините на така наречения „преход”, с отпушване използването на чуждите езици и най-вече английския, с процеса на обща глобализация/не случайно има отделен език наречен „глoбал инглиш”, който борави с по-малко от 2000 думи/. В момента понякога английският език се използва у нас по същия смешен и дразнещ начин, както по времето на социализма руският език.
Покварата на един език може да бъде преценена най-отчетливо в три области. Личните имена, използване на чуждици и чужди изрази и публичната реч, особено тази на администраторите, свързани с така наречения „брюкселски език”, и накрая на политиците. При последните се забелязва и друг сериозен уклон, търсенето на квази административно изразяване, което да впечатлява аудиторията. Това желание за впечатляване, израз на особен комплекс, впрочем е причината и за трите посочени слабости.
Нека първо хвърлим поглед върху личните имена. По времето на социализма например имаше забрана върху използването на редица смешни и направо нелепи имена, а професор Атанас Славов дори направи поредица от издания в областта на кича. В Дома на хумора и сатирата в Габрово охотно даваха пространство за изяви в тази посока и, добре си спомням, изложбата на смешните имена беше станала хит. Предполагам, че много от тях съществуват и днес. По-лошото обаче е, че те стремглаво се увеличават, като на мястото на българските имена все по-често, ни в клин, ни в ръкав, поникват чужди. При това понякога претенциозни дори за собствената си страна. Преценете сами: Винету Келешев, Грамофонка Георгиева, Автономка Торимацова, Африкан Симеонов, Вовеки Веков Иванов, Галилей Хайверов, Грамофонка Николова, Едисон Иванов, Жана Дарк Илиева, Жоржиен Дзезов, Кимирсен Зингинов, Курти Лападуди, Леандър Литов, Нарцис Торбов, Паганини Канчин, Плутон Вакрилов, Портокал Портокалов, Спермо Николов, Хайвер Георгиев и още хиляди подобни.
В ежедневната реч все по-често се чуват чужди думи и изрази, при положение, че имат ясни и красиви български значения. Причината по-често е желанието да блеснем с познанията на чужд/английски/език, да демонстрираме своеобразен международен мениджърски образ. Сред най-използваните всекидневни изрази, с които до толкова сме свикнали, че сякаш не можем да си представим езика без тях, са „бейби”, „дарлинг” и „ок”. Но защо вместо общуваме трябва да казваме „комуникираме”, вместо свържа – „кънектна", вместо споделя – „шерна”? И така нататък. Някои обясняват това с непрекъснатото използване на Интернет и донякъде има логика. Но къде е логиката в израза „съпортни ме как се юзва тоз дивайс”?
Особено неразбираеми за обикновения българин остават опусите на администраторите, които работят с Брюксел. Когато слушаме Мария Габриел например, имаме чувството, че ни говори робот.
И накрая – геният на политиците. Ще дам за пример един от тях, който не се нуждае от коментар – Цветан Цветанов. Ето няколко цитата от този изтъкнат наш оратор, които оставям без коментар: "Няма нищо, което да бъде като криминално"; "Знаем кой е първият и всички останали работим по хоризонтала, за да може вертикала да е добре"; „Това, което мога да заявя към това, което говорех преди малко” ; „Добрите решения правят езера”.
Език мой – враг мой. Помните ли кой го беше казал?
Автор: Калин Илиев
...
Азбучник на българския хаос” представлява поредица от коментари, чиито наименования следват последователността на буквите в българската азбука. Подобен подход има амбицията да очертае максимално широк кръг от теми, като открие техните връзки между буквите, думите и словото през хаоса на Прехода. Другите текстове от поредицата четете ТУК.
