България все повече се превръща в антипод на самата себе си. В антипод на онова, което мечтаем да бъде, на онова, което има потенциал да бъде. И най-тъжното – на онова, което някога/понякога/ е била и което все още тук-там продължава да бъде, но незнайно докога.
Често стигаме до това заключение, поединично, най-често в разговор помежду си. И поводите за тази наша дълбока тревога ни блъскат челно като влак, всеки ден, методично и безпощадно.
Минаваме край жилищни сгради. Около тях, зад тях, пред тях пълно с отпадъци. Възмутено си задаваме въпроса: Абе как е възможно тези хора да търпят това, ето и градинка са им направили, че и детска площадка, а виж – пластмасови и стъклени бутилки, найлонови торбички с отпадъци и какви ли не гадости. Ужас, какви хора живеят тук!
Разхождаме се през някоя от красивите ни планини и хоп – насреща ни незаконно сечище. Хребетите оголени, гледката тъжна и потресаваща, направо лунен пейзаж. И отново ни връхлита справедливото възмущение – няма ли кой да ги научи тези хора, че не се прави така, няма ли кой да ги научи на ред и законност, няма ли кой да ги накаже?
Движим се с колите си по новопостроена магистрала и пропадаме в поредната дупка, не дупка, а направо кратер, все едно сме във „Властелина на пръстените”. Смачкани ламарини, гняв псувни/понякога ранени и убити/! Я чакай, това скъпо съоръжение не беше ли завършено преди няколко месеца? Беше. Само че част от парите за строителството са потънали в нечии джобове. Мамицата им! Докога бе? Няма ли закон в тази държава? Има, казват. Няма ли кой да го прилага? Мълчание.
Децата ни ходят на училище, а в свободното си време пак правят същото, ходят на уроци срещу заплащане. Защо тогава повишиха заплатите на учителите? Защо ние, родителите, търпим това безобразие?
Включваме телевизора и на екрана поредният управник ни залива с елейни слова. Обещава, назидава, припомня статистики, най-често лъже. Всички до един правят това. Администратори, шефове на комисии, депутати, министри, шефове на партии и най-често един от тях – Министър-председателят. Същото правят и магистратите – отчитат нечувани успехи с престъпността, а в затвора само врагове от „чуждите”. Ние сме гневни, отново въпроси, отново псувни. Онези, на телевизорите обаче продължават да ни се усмихват очарователно и дори намигат тарикатски. Демек: вие не се връзвайте толкова, ясно е, че ви лъжем, то си е в реда на нещата.
Могат да се дадат още множество примери. За търгове, поръчки, субсидии, назначения, каквото си помислите, свързано с държавната пара. Няма нито един усвоен лев, нито един назначен човек, който да не е от „нашите”. За едни държавата е ласкава майка. Но за повечето е демоничен антипод на самата себе си.
Стигнахме до основния въпрос – къде е причината. Причината е липсата на вдъхновяващ личен пример, даден от почтени и доблестни хора, начело на държавата.
Рибата се вмирисва от главата. Едва ли някога начело на държавата е имало толкова много прости, крадливи, безочливи типове. Особено на самия й връх.
Но да поговорим и за друг личен пример. Нашият. Моят, твоят, вашият. Не може все да търсим друг да ни е виновен, не можем все да чакаме друг да започне. Заедно трябва. Заедно да изметем боклука от България.
Автор: Калин Илиев
...
Азбучник на българския хаос” представлява поредица от коментари, чиито наименования следват последователността на буквите в българската азбука. Подобен подход има амбицията да очертае максимално широк кръг от теми, като открие техните връзки между буквите, думите и словото през хаоса на Прехода. Другите текстове от поредицата четете ТУК.
