Дълго отлагах написването на този коментар. Щеше ми се да пропусна думата Агония, ако може въобще да я изтрия от речника. Все едно наоколо са само цветя и рози. Но не е така, за съжаление.
Агонията е навсякъде край нас, повечето хора минават през нея, поединично, или, което е по-лошо, вкупом. Така както има агонизиращи хора, така има и агонизиращи общества.
Ето в началото нещо по-забавно и философско по темата, цитат от стихотворението „Агонио сладка” от едноименната книга на Константин Павлов:
Първото ми умиране –
като преживяване –
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче –
полъх, тембър, аромат, видение –
произвежда по-сладостни тръпки.
Очевидно ненадминатият поет и сатирик успешно се справя със задачата, като иронично естетизира собствената си агония, агонията на собствения си живот (който се интересува, може да погледне в Интернет).
За нас обаче, боя се, това ще е непосилна задача. Агонията в България е обратно пропорционална на представата ни за Щастието, както е известно българите възприемат себе си като едни от най-нещастните хора на света. Впрочем, навярно една от причините държава като Бутан да е далеч по-напред от нас в класацията за свободата на словото и медиите е, че тя измерва своето Брутно национално щастие (който се интересува, да погледне в Интернет).
През последните тридесет години от Българския хаос, годините на така наречения Преход, нашето общество изпадаше в различни състояния. Първи бе възторгът от надеждата, който в началото достигаше до еуфория. Когато първата надежда не се сбъдна, със същата сила избухна гневът от разочарованието. Когато този цикъл се повтори, еуфорията и гневът бяха отслабнали. Все още агонията я нямаше. Това упражнение продължи да се повтаря и потретя, като постепенно еуфорията, надеждата, разочарованието и гневът се изпариха в маранята на собственото ни примирение. Дойде отчаянието и с него Агонията. Енергията от еуфорията и гневът не изчезна, днес тя подхранва Агонията. Затова и нашата Агония е толкова видима, толкова осезаема, толкова болезнена. Ако внимателно се огледаме край себе си, ще видим помръкналите очи на отчаяни хора, които, според статистиката, са близо половината от населението на страната. Ако поемем дълбоко въздух, ще усетим сладкия мирис на гниене, гниенето на нашите тела и души. Ако надникнем зад дебелите мраморни зидове на Цитаделата, ще усетим циничното безразличие на Партията-Държава и нейните служители, неразделна част от хранителната верига около престъпната, корумпирана, олигархична върхушка.
Ситуацията в страната е безрадостна, безнадеждна. Младите хора я напуснаха и продължават да я напускат, пенсионерите ровят из кошчетата за боклук, инвалидите умират пред болниците, лекарите и сестрите стачкуват и също се гласят да потеглят накъдето им видят очите. Обществото, доколкото го има, е разделено на две от огромна пропаст.
Все пак, в цялата безнадеждност на думата има и нещо оптимистично. Агония (от гръцки) означава и борба, макар и предсмъртна борба. Борба за оцеляване, за живот, за промяна.
Kойто се интересува, да погледне в...себе си.
Автор: Калин Илиев
__
„Азбучник на българския хаос” представлява поредица от коментари, чиито наименования следват последователността на буквите в българската азбука. Подобен подход има амбицията да очертае максимално широк кръг от теми, като открие техните връзки между буквите, думите и словото през хаоса на Прехода. Другите текстове от поредицата четете ТУК.