Клета Майка България – това е резултатът от 25 години преход. Или пък Преход. Ходихме уж заедно, но някои тичаха, а други пълзяха. Трети забравиха, а четвърти въобще не знаят.
Каква ни е сметката от тези 25 години:
- Нито един осъден политик или бизнесмен за крупна измама, включително държавна
- Купуване на гласове с тонове при всяко следващо гласуване, определящо идването на власт на едни и същи престъпници
- Милиони емигранти, много от които цветът на нацията т.е. абсолютно обезглавяване на интелектуалния ни потенциал
- Мизерстващите ни родители, баби и дядовци, които повярваха, че преди е било много по-добре, защото е имало хляб, а сега няма. И може и да е – хората лесно забравят, че когато душата е болна, животът е жив ад. Жив ад е и, когато няма хляб. Как да избереш между двете – просто не можеш.
Казват, че умният човек не се спъва два пъти в един и същи хора. По тази поговорка ние, българите, сме уникално тъпи. Защото позволихме два пъти да ни разиграят един и същ сценарий – единият път с няколко банки, другият път с една, единият път с милиони, втория – с милиарди, и нищо не научихме. Само обръщаме глава на другата страна и все едно не се е случило – какво толкова, животът е гаден.
Няма да се оправим. България ще изчезне като държава. 40% от младите не знаят какво е комунизъм. Това е и хубаво, но много по-лошо. Защото не знаят какви са поуките от онова време и не могат да осъзнаят, когато матрицата става същата. Тази матрица, която ни затрива. Комунизмът като идеология си има определени предимства, като практика предимствата изчезват. И има нещо много общо с капитализма (пазарната икономика) – когато няма премерен, повтарям, премерен контрол, има свободия да се разгърне в пълна мяра най-долното човешко качество - алчността. Със свободията идва раят за едни и мизерията за други. По-големият дял е вторият – в неизмеримо по-голяма пропорция. За 25 години ние се докарахме дотук. И няма кого друг да виним, освен себе си.
Има ли все пак надежда – искрица винаги се намира. Искрицата е добрите дела, които правят обикновените българи. Такива, които връщат например намерена чанта с хиляди левове, нищо че месечно карат с около 200. Такива, които отиват на помощ, когато природно бедствие опустоши наши сънародници. Такива, които дават от два лева единият на ближния. Дано стават повече. Друга надежда, освен да променим себе си, няма. Ако успеем, може и да не изчезне България. Може.
