1. Маниакът на идеята за "всички гледни точки"
Разбира себе си като съвършеното отражение. За този човек журналистиката е една велика загуба на индивидуалност. Счита личната позиция за аматьорщина - истинският професионализъм започва, когато се откажеш от аза и се превърнеш в буден приемник. Обикновено стига до интересни вманиачавания. Когато някой ти каже очевидна истина, ти трябва да намериш друг, който да я оспори. Примерно става дискусия за чалга версията на "Прощално". Открил си гост, който смята, че това е голяма тъпотия. Но задължително трябва да откриеш друг, който да каже, че не е баш така и може пък да е интересно. Има справедлив протест? Голяма работа, това е само едната гледна точка. Върви намери онези пет баби, които правят контрапротест. И най-важното: дай на очевидната истина и на голямата тъпотия еднакво телевизионно време. Заради този тип журналистика в мрежите тръгна един твърде сполучлив лаф: "Когато някой ти каже, че навън вали, а друг, че е сухо, твоята работа не е да цитираш и двамата, а да си покажеш главата през шибания прозорец и да видиш какво наистина става".
2. Жълтият магьосник
Редакцията е тясна, но за сметка на това задушна. Няколко стари компютъра бучат един до друг. Време е за планьорка и трябва да се реши за кого ще се пише днес? Методът е почти случаен. Може за Орлин Павлов, Корнелия Нинова, Гери-Никол и отдавна починал бос на мафията от 90-те, който всъщност е жив и "е с дегизирана външност на Малдивите". Задължително трябва да има и някой, който "гасне от рак" и друг, когото "синът ми ме изостави". Някъде между цялата работа задължително се рекламират лекарства за простатата и свинска кайма от голяма верига магазини. Ето, че бройчето пак стана. Айде към сергиите.
3. Фанатикът от ляво или фанатикът-либерал
И двамата се движат в общ халюцинаторен облак, но го интерпретират коренно различно. Фигурата на Путин обикновено е споделената психо фиксация, от която се разклонят два противоположни като позиции, но сходни като фанатичен интензитет позиции. Светът постепенно започва да насища екзистенциален пейзаж от соросоиди, патриархални тъпанари, джендъри, путинисти, тръмписти, брекзитисти, либерасти, кончитавурстове, религиозни сектанти и прочие девиации. За геополитиката започват да се борят един с друг два мощно конспиративни разказа, при които всеки е тоталното отрицания на другия.
4. Онзи, който е просто щастлив, че е в парламента
Нерядко самият факт, че си в парламента те прави щастлив. Понякога журналистиката е едно простичко изживяване за принадлежност към политическия елит, което, макар и съвсем илюзорна, понякога радва по-простичките. Стига се до фазата, в която депутатите започват да те разпознават по име и да търсят вниманието и верният ти диктофон - това се преживява като библейско откровение, а би могло да доведе и до - кой знае, някои свършиха тази работа - успешен брак.
5. Автоцензуриращия се
Дългите години огъване на гръбнака са си казали думата. Комбинацията от редактори, крещящи в слушалката и гневни есемеси от политици в един момент са го превърнали в леко параноясал човек. Стават разни работи, но ние няма да ги пишем, за да не се обиди Бойчето. А ето, тук сме написали само "лидерът на ГЕРБ", а не сме добавили "министър-председателят" - дали няма да се жегне от това? Пеевски ли? Нищо не пишем за Пеевски! Ти знаеш ли какво ще стане бе, нищо не пиши!
6. Корпоративният тип
Това е журналист, който боледува от всички корпоративни болести, без да е усетил, че енергията му за фирменото благоденствие отдавна е започнала да пречи на творческата. Постепенно осъзнава, че е много по-добре да се преквалифицира на PR и да се превърне в онези хора, които пускат прессъобщение, че в нощта на финала на еди си кое риалити еди си колко души пазарен дял за гледали телевизията, което е с няколко процента повече от процентите на другата телевизия, където друг PR ще пусна тъкмо обратното.
7. Онзи с "ресора"
Той е посветил целият си живот да отразява ДПС. Не разбира от нищо друго, но е страшно щастлив, че знае нещата "от кухнята". Не че въобще медията му ще му позволи да каже всичко, което знае, но няма значение - той е експерт, разбира от една партия и ако от партията имат новина - първо на него ще я кажат. Това е ебаси какъв триумф на журналистиката. Тайната му мечта е накрая да го вземат в самата партия и обикновено става точно така. Никой не ще да остане дълго в журналистиката, това се знае добре.
8. Спортният фен
Той е спортен журналист, но е станал такъв, защото е фен на "Левски". И е решил, че това е знак от съдбата - той просто иска да продължи да бъде фен на любимия отбор, но да нагнети допълнително фенщината като пише за него. Неща като обща грамотност и чувство за дистанция са пренебрежими - останалите фенове просто гледат мача, а той след мача на всичкото отгоре пише как е минал! Това е страховита привилегия, а ако му се спомене да попише нещо за друг спорт, го счита за обида - няма да се занимава я с бадмингтон, да не е педераст, само левски ве!
9. Тоя дето помни всичко
Мозъкът му има един дар и едно проклятие - дарът е да си спомня всичко, а проклятието да не може да отсейва важното от неважното. Само от него може да разбереш какво е казал говорителят на НДСВ Станимир Илчев през 2004-та година на пресконференция и как е преминал младежкия конгрес на БСП на Бузлуджа през лятото на 2001-а.
10. Ходещото клише
Журналистиката е професия, която може да практикуваш само ако си усвоил един богат корпус от клишета и започнеш да си служиш с тях правилно. Задължително е да се сещаш да наречеш бирата "пенливата течност" и досетливо да редуваш думата "изложба" с "вернисаж", за да не стават повторения. Също така, ако се наложи да пишеш коментар, никога не забравяй да цитираш български поговорки - те са съкровищница на познанието и се допитвай до тях без да се притесняваш - дума дупка не прави.
Автор: Райко Байчев
