Днес, 27 февруари 2019 г., се навършват 100-години от смъртта на Венета Ботева - съпруга на великия български поет и революционер Христо Ботев. По този повод на къщата, в която са живяли с дъщеря им Иванка, на улица „Митрополит Панарет Рашев“ в Старо Търново, бе поставена нова паметна плоча.
Мемориалният знак е изработен от мрамор от скулптора Денислав Сираков. Работата е възложена от Община Велико Търново като част от програмата по поддръжка на паметниците и мемориалните знаци. Паметната плоча е точно копие на оригиналния знак, поставен на фасадата на къщата през 1948 година от признателното поколение. Старият паметен символ дълги години стоеше деформиран.
Венета Ботева е родена във Велико Търново през 1947 година. В края на 1868 г. с благословията на майка си тя заминава да живее при вуйчо си, владиката Панарет Рашев, в Букурещ. Там „започват нови страници от живота на Венета, отначало безбурен и спокоен, после изпълнен с най-приятните и най-силни изживявания, но и с не малко изпитания, а и с волева устойчивост да ги преодолява и превъзмогне всички несгоди.“ – разказва внучката Венета Рашева. Запознанството й с Христо Ботев е станало, когато той бил учител в българското училище в Букурещ. Любовта между тях пламнала още от първите им срещи и с времето се засилвала, за да я видим дълбока и пламенна в писмото на Ботев от кораба „Радецки“:
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичл най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.
Христо
17 майя 1876
„Радецки“
От книгата „Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство“, написана от Венета Рашева-Божинова, разбираме повече за живота и спомените на Ботевата съпруга.
Водена от родолюбие, Венета Ботева помагала на хъшовете в Букурещ с храна и дрехи. След като се събрали с Ботев, тя допринесла той да може изцяло да се отдаде на работата си. Съчувствала на народните дела и борбата им за свобода.
След страшната вест за гибелта на Ботев, тя „с голяма мъка и напрегната воля“ събира сили да го понесе, но „не забравя любимия си съпруг през целия си останал живот“. С неизлечимия спомен за него, Венета се отдава на децата си и изпълнява „с чест най-хубавия си дълг на Земята“. Духът на Ботев винаги е бил с нея, и до последния си дъх тя е слушала прощалните му заветни думи от писмото, писано на „Радецки”. Мисълта, че „любящият” я Христо, който в най-напрегнати минути е мислил за нея, за семейството си, е вливала нови сили, за да я крепят в по-нататъшния й път.
Венета знаела, че и във второто писмо, писано от „Радецки” до Иван Грудов, Иван Кавалджиев и Георги Странски, той, като изразявал възторга си пред знаменитото събитие, завършил, като им напомнил за семейството си:
„Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва.
Но колко по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако знаех, че вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло! Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.
Странски! Иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и помни, че ако бъда жив, то аз ще бъда най-признателният твой приятел...”
Без Христо Ботев, животът на Венета бил изпълнен с трудности и изпитания. Но тя изпълнявала с любов заръката на Ботев „гледай Иванка” и дочакала свободата на родината си в Букурещ.“
След Освобождението Венета Ботева се завърнала в Търново в средата на 1878 г., след около десет годишно пребиваване в Румъния. Работела „на чуждо“ за да се издържат с дъщеря й Иванка. С приетия в 1880 г. от Народното събрание „Закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци”, на Венета Ботева била отпусната минимална пенсия от 30 лева месечно, която не облекчила положението й. През 1885 и 1994 година, тя изпратила молби до председателя на Народното събрание за увеличение на пенсията й. Несправедливо, молбите й останали неудовлетворени. В отговор, на 17 ноември 1895 година Венета Ботева изпратила до председателя на Народното събрание следната протестна телеграма:
„Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането й
С почитание: Венета Хр. Ботева“
С този акт Венета Ботева се отказала от нищожната пенсия, която наричала „някаква си там милостиня”, и не получавала помощ от държавата до края на живота си. Телеграмата й била обнародвана в софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895 г. Редакцията на вестника добавила следния коментар: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.”.
В своите действия Венета Ботева повече се е ръководила от мисълта за „моралната награда, която по достойнство обществеността дължи на Ботев“. „Всички тези временни хора ще измрат - казвала тя, и ще се забравят, но моят Христю ще бъде винаги жив и песни ще се пеят за него”. И никога не престанала да се интересува от всичко, свързано с Ботев.
„Остарей прилично” са заветните думи на Венета Ботева към нейната внучка, а чрез нея и към идващите поколения. Нека помним този завет, даден ни от съпругата на Христо Ботев, и да остаряваме прилично.
А когато в житейска ситуация се наложи да избираме дали да постъпим правилно или безопасно, нека също да си спомним, че имаме свободата да избираме благодарение на личности като Христо Ботев.