Фондация “Възраждане на българските села” не е от организациите, за които ще чуете в новините (с ето това изключение сега). Но не защото дейността ѝ не заслужава вниманието на медиите, а защото екипът, който стои зад нея е фокусиран изцяло върху мисията си - да даде шанс на децата на село да имат равен достъп до знание, така както техните връстници от градовете.
Постигат го като безвъзмездно оборудват компютърни зали в селските читалища. Към днешна дата успехът им се измерва в 32 оборудвани зали в 32 села. И стотици, може би хиляди деца, които имат безплатен достъп до образователни платформи като Уча.се.
На гости в Умно младо е финансистът Васил Кендов, който пръв започва със своето село и бързо намира и увлича съмишленици в благородната кауза.
Разкажете ни за първото дарение? Каква е предисторията му, как се случи?
Преди две години моите двама хубавци ми заявиха, че не искат на село, защото няма wifi. Направил съм им детска стая с кино в нея, направил съм им джакузи в двора, имат къща на дърво, тенис маса, но хората искат wifi. Друго си е да седнеш в къщата на дървото и да гледаш клипчета в YouTube. Няма да си кривя душата, ползват всички тези екстри, но някак си без wifi не е същото. Няма я основната тема на разговори.
С мъка на сърце трябва да призная, че дигитализацията е част от нашето ежедневие и ще става все по-голяма част. По-добре да подготвим децата за този бъдещ момент по правилния начин. Нека поне редуват тенис на маса с Minecraft. После малко на разузнаване в изоставените къщи из селото и малко YouTube. Дори ученето вече става през сайта Уча.се. Няма как, по-интересно е.
E, да, ама като няма wifi…?
По едно време двамата хубостници започнаха редовно да ходят на центъра. Няма слънце, няма дъжд. Ходенето на центъра стана основно занимание. Реших да видя какво толкова има на този център и какво установих? Хванали wifi на кръчмата и седнали там отстрани. Това добре, но нали се сещате в каква среда са? Какво виждат и чуват само можем да предположим.
Не ми хареса така. А отсреща се извисява читалището. Голямо и пусто. С отворени врати, през които минават само работниците ремонтиращи покрива. Помислих си: "Това е мястото". "Ако ги вкарам вътре ще е супер, пък после ще видим".
Говорих с библиотекарката и тя хареса идеята. Отвори стаята на пенсионерския клуб и каза "Ето тук". А бабите там наистина поддържат. Разбрахме се и се прибрах в София. Събрах старите компютри от офисите и ги занесох на компютърното сервизче под моя офис. Те като разбраха за какво са, ги реновираха безплатно. Но все още ми липсваха 2 монитора и един компютър. Не знам защо, но исках да са 4 компютъра. Все пак голяма част от порасналите момчета сме били геймъри. Знаем какво е игра в мрежа и никой не иска да стои отстрани и да гледа. Трябват си компютри за една прилична "мрежичка".
Писах във Фейсбук, че имам нужда от още 2 монитора и 1 компютър и получих съобщение от човек, който до ден днешен не съм виждал. Работи в StangaOne, а те си сменяли компютрите в момента. "Заповядайте, да вземете техниката", казва. Но това били 47 монитора и 16 компютъра. "Ама какво да ги правя", питам аз. "Ами питайте в съседното село, само моля Ви вземете ги всичките, че пречат и ще ги даваме за рециклиране". А мониторите хубави, компютрите също. Звъня в сервизчето под моя офис и питам какво да ги правим. Ще помагат ли с други села ако се наложи. Момчетата се зарадваха (Itech е сервизът) и обещаха заедно да ги инсталираме по селата.
Но толкова техника не се пренася лесно. Имам застрахователен бизнес и проверих какви бусове сме застраховали. Звъннах на приятел – шефа на фирма Брандекс и го питах за транспорт.
- Кола имам, но шофьорът е по задачи.
- А ти какво правиш в момента? – попитах малко нагло.
- Ами готвя се за една среща за след 2 часа.
- Хайде да се приготвим заедно. Трябва ми помощ за тия компютри.
Свалихме костюмите, облякохме работните дрехи и се захванахме с товаренето.
Друг приятел осигури магазин, в който да ги държим временно и се почна. Едно село, второ село, трето село, голям шлем (голям шлем казваме когато успеем за един ден да инсталираме компютри в три села).
Кой, освен вас, работи за каузата на Фондация “Възраждане на българските села”?
Вече не мога да кажа. Всички сме доброволци и когато имаме нужда от хора го обявяваме на страницата във Фейсбук "Да възродим българските села". Който прецени се включва. Основната група сме 5-ма човека. Аз, Ники от Itech сервиз, Иво от CISCO, Краси от летище София и асистентката Мира. Но пак казвам – без доброволците не бихме се оправили. При последния ни излет вече бяхме 2 групи. Едните тръгнахме за детския дом в с. Зелениково, а втората група на север към с. Спанчевци. Беше важно да осигурим заличка на децата, които нямат достъп до онлайн обучение. Знаете, че в момента училищата преподават онлайн, а когато нямаш компютър и интернет е сложно.
Освен оборудването на зали с компютри и безплатния учебен софтуер, какво още правите за децата от селата?
То нашата цел не са само децата. По-скоро е цялата общност. Даряваме им и тенис маси. Правим кампания, събираме 690 лева и купуваме тенис маса. От DB Schenker България ни помагат с транспорта, когато имат възможност. Все пак тенис масата не се събира в багажника на автомобил и си трябва по-голям транспорт. Ако трябва да бъда честен, логистиката ни съсипва. Ако прекратим някой ден дейност, то ще е заради логистиката.
Направихме невероятен турнир по тенис на маса в с. Бяга – пазарджишко. Дойдоха деца от съседните села и стана наистина добре. Вече сами си организират турнира. Ние само създадохме контактите с професионалните тенис клубове и направихме първата организация. Надяваме се да продължат.
Направихме и турнир по CS в село Бойково – селото откъдето тръгна всичко.
Изобщо опитваме се да осигуряваме среда, а не материални блага по селата. Благодарение на Уча.се всяко читалище в селата, където сме били, предоставя безплатен достъп за децата. И това работи. Искаме да създадем бъдеще, а не да се фокусираме върху настоящето. Сега трябва да мислим за това след 15-20 години.
Правим и доста конкурси – за есе, за рисунка, за най-добро дигитално представяне на читалище... Наградите са винаги лаптопи ☺
Победител в конкурса за Есе на тема "Как да възродя моето село" с. Белозем, Станислава Петрова-13 г. Награда, връчена от доброволец, осигурил финансиране за компютърната зала в селото.
Благотворителната работа често води до любопитни запознанства и случки. В известен смисъл събира успешно сродни хора. Вие имате ли любима история в този дух откакто се захванахте с кампанията?
Когато развиваш дейност неминуемо има интересни истории и срещаш интересни хора.
Миналата година, Декември месец имахме среща с новоизбрания кмет на община Родопи. От там тръгна всичко и искахме да предложим да направим зали във всички населени места в община Родопи. Така щяхме да свикнем хората, че във всяко читалище могат да намерят компютър, интернет, образователен софтуер и изобщо да модернизираме читалищата.
Кмета изобщо не се прояви на срещата, но затова пък се отбихме при човека, който ни беше дал контакта с него – чичо Наско от с. Първенец. Нарекох го българския Айнщайн. Инженер и технолог, изобретател, с който се съветват доста български учени, защитаващи докторски степени. Заварих го да експериментира в самоделна лаборатория. Захванал се беше да изкара захарта от виното. Важно било за диабетиците и за още някакви други неща, които не разбирам и не помня.
Като казвам самоделна лаборатория не си представяйте нещо аматьорско, напротив. Беше си бая лаборатория. Имаше и стерилно помещение.
И всичко това в с. Първенец. Знаете ли го къде е? Чували ли сте за него? А за чичо Наско? Същия този чичо Наско, който кани деца от училищата по селата в своята лаборатория и им обяснява за технологичните процеси.
Има и собствена колекция от мотори – "Балкан". Иска да я дари един ден: "... За да знаят децата, че в малка България сме произвеждали мотори".
Какви са реакциите на хората, които ви посрещат в селата?
Различни са. Едни ни гледат с недоверие, чудейки се каква ни е "далаверата", други ни посрещат с хубава софра. Колкото и да е чудно има и села, в които кметовете откровено правят всичко възможно читалищата да не получат дарение.
Но в повечето случаи сме добре приети. Имам усещането обаче, че не точно компютрите са най-важното, а времето отделено за обучение на библиотекари. На много места гледат на техниката като на нещо ценно и важно. Все още се дава приоритет на материалното, но се опитваме да го променим.
Акцентираме върху възможностите които предоставя техниката, а не върху самите компютри.
Хората на село имат нужда да им се отдели време. Да се научат, да им се покаже…
Да поговорим за дигитализацията на образованието – къде стои България на световната карта?
Честно казано нямам представа. От години се сблъсквам с онлайн образованието в чужбина, но след обявяването на тази карантина в момента, със сигурност онлайн образованието в България направи огромна крачка. В началото в някои училища имаше голяма суматоха сред учителите. Оказаха се тотално неподготвени за тази форма на обучение, но сякаш бързо влязоха в ритъм. Мисля че голямата полза от тази карантина е именно в сферата на образованието. То вече няма да е същото. Разчупи се и връщане назад няма да има.
Процесът на дигитализация на всичко сякаш е неизбежен. Има ли здравословна граница на дигитализацията, която не бива да се прекрачва?
Границите нали са за това – да се прекрачват. Иначе няма прогрес. Мисля, че в момента все още се тестват границите на здравословната дигитализация. Във всички случаи е нужно да се редуват дигиталните с физическите занимания. Рано е още да бъдат категорично фиксирани тези граници.
В България сякаш все още да отидеш на село в някакъв смисъл се разбира като да избягаш от цивилизацията, да скъсаш с модерното общество. Вие как гледате на живота на село по принцип?
Миля, че на живота на село вече не се гледа като бягство от цивилизацията. По-скоро се възприема като живот в хармония. Дистанционното образование, работата от хоумофис и достъпът до интернет променят схващанията за изостаналостта на селата.
Най-големият проблем, който виждам е обезлюдяването на селата. Преди години беше заради липса на инфраструктура, сега е поради липса на социална среда.
Аз не си правя илюзии, че с нашата дейност по възраждане на българските села ще се получи някакво масово преселение от градовете към селата. Но ако искаме след едно-две поколения да живеем в хармония, то това няма как да стане в големите градове и мерки в тази насока трябва да се вземат сега.
Имате ли нужда от нещо в момента, как нашите читатели биха могли да ви помогнат?
Както обичам да казвам – логистиката ни съсипва. Ако един ден спрем да правим това, което правим, то ще е заради логистиката. Много ни е трудно всеки път да координираме доброволци с микробуси или транспортни фирми, които да придвижват дарени мебели или тенис маси.
С всичко останало се справяме, но понеже даряваме събраното в различни кампании, не успяваме да съберем средства за микробус. Това ни е най-наболелия проблем.
Но нека не забравяме, че и така се справяме. Ако беше нещо лесно, нямаше да се падне на нас да го правим, нали?
Ако искате да подкрепите дейността на Фондация "Възраждане на българските села", посетете официалния сайт на сдружението.
