Усещаш ли го? Погледни календара! Петък е. Погледни часовника! Минава обяд. Погледни термометъра! Минава 30 градуса. Погледни си лицето в огледалото. Виждаш ли капката пот, минаваща през все по-дългите премигвания? Погледни хладилника! Има ли бира? Не? Е, това е, крайно време е да запалиш колата или да скочиш в автобуса, да хванеш приятели и да се курдисате на плажа поне за един дълъг уикенд.
Седя в метрото след работа и дочитам книгата, която съм захванал от месеци. Затварям последната страница и от нея изпада лист хартия. Вдигам го и виждам написаното “Опитах се – не ставаш. Мила.“ Директен флашбек ме изпрати към сутринта на Джулай Морнинг, когато кемпмастъра Мила се е опитвала безуспешно да ме събуди, за да посрещнем изгрева. Някак бързо забравих книгата и вместо да се отпусна и да премисля прочетеното, затварям очи в подземния влак и се пренасям в къмпинг Градина преди две седмици.
Там беше топло, но имаше сянка от сламен навес, а под краката ти пясък и дъски. Там беше шумно, но шумно от глъчката на хората на плажа или вечер от баровете наоколо. Там работех, но почивката ми беше съпътствана с цопване в морето или излежаване на пясъка, докато не ми стане твърде горещо и пак скачах в морето. Там вечер си лягах не в леглото вкъщи, а в уюта на луксозната каравана. Там сутрешният тоалет минаваше през миене на зъби, душ (със собствен към всяка каравана бойлер) и... цопване в морето. Там физзарядките включваха плуване, плажен волейбол, джага или футбол на пясък. А вечерите бяха предимно скарообработваеми.
Излежаване на припек, освежаване във вълните, дрямка на хладно, книжка в хамака, обяд по капанчета на плажа, хладилници, предимно обитавани от бира – това са дните на Градина. А вечерите имаше пускане на фенери над морето, хапване пред караваните, разходки под лунните лъчи, обиколка на баровете. И сън докогато искаш. Е, как да работя повече! Време е за Kamenitza кемп. И е лесно – на една регистрация разстояние. Е?
Автор: Ивайло Александров
