На 4 километра югозападно от Павел Баня в Сърнена гора, се намира едно малко селце, което е най-известно с това, че в него е роден Чудомир. Турия наброява около 300 души, но енергията, която носи в поне за 3000. В началото прилича на всички малки села в планината, но няколко минути прекарани там са достатъчни, за да разбере човек, че Турия е всичко друго, но не и обикновена.
Турия е мястото, където са ме посрещали най-топло и най-истински, и по стар български обичай с хляб, сол и мед. На слизане от автобуса погледът ми се спира на 4-5 баби и дядовци, който седят на пейка под огромно дърво. Две от жените обаче веднага ни посрещат, представят се и се залавят да ни обяснят, че се намираме "баш на центъра" на селото. Препират се коя първа да ни разкаже за къщата на Чудомир, коя да ни заведе в "най-големия" музей в България. Но преди да ни върнат няколкостотин години назад, като добри домакини ни канят да седнем на теферич. Под дебелата сянка има тава с домашна баница, която изчезва за отрицателно време, малко шише с гюлова ракия – ей така, за наздраве. Топлата пита с меда, сиренето с червен пипер, медът и сладките приказки са само първата част от нещата, които леля Мара и леля Ана ни предлагат.
Те двете са от хората, които говорят с умиление за селото си, радват се на гости, посрещат с отворено сърце и душа, и те изпращат с огромна усмивка на лицето и топлина. Казват се Мария и Анета, актриси, но за да не си забравят имената на сцената, и в живота са Мара и Ана. Безкрайно лъчезарни, с невероятно чувство за хумор, сладкодумни, обичат да "разтягат локуми" и ластиците на гащите на гостите си, с гощавките. Леля Мара ни отвежда до къщата на Чудомир и се заема да ни обясни кой е той и с какво се е занимавал.
Димитър Христов Чорбаджийски е петото дете в семейството на Мария Дончева и хаджи Христо Георгиев Чорбаджийски. Роден е през 1890 в село Турия. Баща му много искал Димитър да стане офицер или търговец, но майка му го насърчила да се занимава с рисуването. До 16-годишна възраст учи в Старозагорската гимназия „Иван Вазов“, а през 1913 година завършва Държавното художествено-индустриално училище в София. Прякорът "Чудомир" получава като юноша, когато приятелите му откриват комична прилика между него и държавният деец Чудомир Кантарджиев.
Като писател Чудомир е познат в Румъния, Русия, Словакия, Сърбия, Чехия, дори Америка, творбите му са преведени на много езици. Освен да пише Чудомир умее и да рисува, той е краевед и художник. В ранните си години се занимава с рисуването на карикатури за столичните вестници и списания. След края на Първата световна война се установява в Казанлък и провежда своята първа самостоятелна изложба. Най-известните му произведения в изобразителното изкуство той създава през последните години на живота си. Серията картини е наречена "Нашенци" и включва предимно негови акварели.
Изявява се също така и като изследовател краевед, като има известни приноси за развитието на музейното и читалищното дело. Леля Мара разказва колко много Чудомир обичал децата, но със съпругата му, художничката Мара Нонова, нямали наследници. Затова той се радва на всички деца в селото и най-вече на племениците си. Домакинята ни отбелязва, че когато Чудомир сам решава да разруши родната си къща, единственото условие, което поставя, е на нейно място да се направи читалище.
Първият път, когато родният дом на писателя-краевед е сринат до основи, е по време на Руско-Турската война. Турия била опожарено при падането под османска власт, а обитателите му са се пръснали в колибарски селища във вътрешността на Средна гора. Възстановено е на днешното си местоположение в средата на XVIII век по инициатива на хайдушкия род на Джалъзите. По време на Руско-турската война е опожарено за втори път от башибозук, а населението се е евакуирало в района на Трявна. След войната три от десетте обитавали го рода се завръщат в родното пепелище и възстановяват селото. Едно от тях е това на Чудомир. Преди да изгради отново къщата си семейството живее в избата, която е останала непокътната, с покрив – руини.
Леля Мара ни разказва, че преди Чудомир да разпореди да съборят къщата му, неговият племенник подробно описва всяко ъгълче на стаите и кое, къде се е намирало в къщата. По неговите подробни скици и описания къщата е възстановена до първоначалния си вид. През 1969 година, година след смъртта на Чудомир, домът му е обявен за музей. В него е включена освен неповторима атмосфера и художествено-документална експозиция. В него са опазени повече от 15 000 оригинални ръкописа, рисунки, скици, книги, писма и лични вещи. През 1998 къщата е обявена за недвижима културно-историческа ценност от национално значение.
За да не изморяваме прекалено леля Мара, леля Ана решава да се включи като ни извежда от родната къща на писателя и ни завежда в близката пристройка. В сградата се помещава музеят на село Турия, в който са изложени предмети от бита, рисунки на кукери от детска изложба и съвсем истински маски на кукери. Докато ни разказва как се почитат празниците в селото, става дума за Сирни заговезни и как се провеждат кукерски игри. Ритуалът е съпроводен с много песни и танци, последвани от масово къпане в реката, а един колан с чамове може да достигне и до 50 килограма. Леля Ана споделя, че през последните години като кукери се преобличат и млади момичета, които много носят на студ. Мъжете пък пият много ракия, за да могат да носят и на студа и на тежестите.
От беседата в музея поднесена в стил Чудомиров разказ, става ясно, че писателят е рисувал и писал за реални хора от Турия, само сменял името селището. "Видите ли някъде името Голо бърдо, да знаете става дума за Турия", казва леля Ана. "Обаче наш Чудомир, името на селото сменил, но името на "нашенците" не сменил и те много му се сърдели. Той съвсем точно е описал ситуацията в селото, не е излъгал. Нещата са били като сега – да седнем да си поклюкарим", завършва втората домакиня. В реда на клюките става дума за съпругата на Чудомир – Мара, която не обичала да идва в Турия. Причината е, че всички в селото са роднини, посрещат снахи и зетьове като свои деца. Обаче като си хапнели лук и чесън, а след това искали да я целуват, аристократичната й жилка не издържала и тя си тръгвала.
На тръгване от Турия леля Мара и леля Ана ни изпращат с прегръдки и целувки, като техни деца. Подарят ни книгата на Чудомир - "Село Турия" и подсказват само на момичетата, че ако искат да излъжат някой момък трябва да прочетат разказа "Змей". Пожелават си пак да се върнем при тях и да ги видим, а обещание дори не е нужно. Не искат нищо за себе си, само да има повече деца в селото и да се чува повече смях. Искали да ни заведат и до църквата "Свети Димитър", където на всеки Димитровден се правят курбани за здраве и берекет, и се отслужва празнична литургия, но нямаме късмет, имало погребение.
Махат до последно след автобуса ни, а чувството е едновременно тъжно и щастливо. Радваш се, че вече познаваш тези хора, но ти е мъчно, че не можеш да останеш за по-дълго време с тях. И си тръгваш от Чудомировата къща, от Чудомировата Турия, мястото, на което той винаги е намирал повод да се върне.
Автор и фотограф: Десислава Мирчева
