Чувството да си бълха е супер – разбираш, че можеш с малко! Тези думи на, смело мога да кажа, съвременния български Марко Поло се запечаха здраво в съзнанието ми. И вярвам, че неговата история ще грабне всички читатели на Actualno.com – така, както грабна мен.
Филип Лхамсурен е сравнително добре позната фигура в България в рамките на по-екстремното. Верен на себе си той се захваща с една непосилна задача – да прекоси сам Южна Америка от Тихия до Атлантическия океан, без да използва помощта на моторни превозни средства. За трудната си мисия среща подкрепа в лицето на VIVACOM. Компанията му осигурява сателитен телефон за връзка в тази отдалечена и дива част на света, както и финансиране за част от разходите по тежката експедиция. Цели четири месеца Филип се бори, за да изпълни задачата си. И не успява – фактически. На практика обаче успява да постигне повече, отколкото е очаквал.
През най-високият връх на Андите в Еквадор Каямбе (5790 метра), през жестоката джунгла (селва) на Перу, та чак до „същинската“ Амазония – Филип познава студ и жега, слънце и буря, суровата и величествена красота на природата, низкото и същевременно приспособено към Закона на джунглата човешко поведение – побеждава по-силният!
След като напълно сам изкачва връх Каянде, при все че местните го предупреждават да не го прави без водач или партньор заради многото коварни ледени пукнатини, пътешественикът плува със старо кану, преработено в Катамаран, по един от притоците на „майката“ Амазонка – Рио Напо. Това е същинското влизане в джунглата (селва) на Амазония – там, където и природата, и хората не прощават. Опитвах да общувам с хората, които срещах по реката, но те се държаха враждебно с мен – крадяха ми дори храната и то в моменти, в които готвя и съм отишъл до съседния храст, за да свърша ... знаете какво, разказва Филип.
Буквално на косъм той се отървава на два пъти от смъртта. В първия случай жесток удар му нанася природата. Гигантско старо дърво, подкопано от буря, се срутва, бутайки други дървета и предизвиква „ефект на доминото“. В крайна сметка поредното дърво пада върху лодката на Филип, преобръща я, а него го изхвърля във водата. Там е като воден ескалатор – ако нямаш двигател, няма връщане назад. Над 40 минути Филип, който сам признава, че не е добър плувец, се бори с водата, преди най-накрая течението да го отведе до брега и там да се спаси, хващайки един храст. Малко по-късно Филип вижда и кануто си, носено от водата. Той се решава – скача в „калната, мътна вода, в която дори не искате да знаете какво живее и плува“, догонва лодката си и след няколко часа успява да я изкара на брега. За щастие сателитният му телефон, издържа колкото да се обади и да си поговори с България. След като окончателно изгубих сигнал, вече се освободих психически и бях готов да оцелявам, разказа Филип пред десетките гости във VIVACOM Art Hall.
Три дни по-късно идва и вторият удар – трима местни стрелят с пушки по него. За щастие не го улучват, но следващите няколко дни Филип живее в постоянен страх, че ще го гонят. Чувах непрестанно двигатели, като гребях, вместо да гледам напред, гледах все назад. В крайна сметка нападателите явно не са искали да се захващат и Филип стига благополучно до малко селце, където вече настъпва краят на опита му сам да прекоси Южна Америка. Там му открадват лодката - и той продължава надолу с малка, надуваема лодка за спешни случаи, която „не би издържала любопитството на която и да е риба с малко по-остри зъби“. Прибират го военни, на практика в Бразилия, които го връщат към Еквадор, макар че му вземат почти всички пари. На границата между Перу и Еквадор го намират служители на местна голяма компания – те му помагат да се свърже с България и да получи пари, с които продължава към Бразилия, по реката, със солидна лодка. Така стига до град Манаус и там се запознава с българин, работещ като фотограф – Румен. С негова помощ, за няколко седмици Филип успява да види удивителни неща от „бразилска“ Амазония и е решен – ще направи експедиция, по пътечки и речни ръкави, за които са му разказали бразилските военни. И именно с тяхна помощ ще осъществи експедицията-мечта – защото сам, без никаква подкрепа, в Амазония човек не може да се справи – шамарите на природата са твърде силни, убеден е Филип преди да започне разговора си с Actualno.com за изумителното си приключение.
Защо? Защо реши да прекосиш по този начин цяла Южна Америка?
Защото обичам честния начин на пътуване. Честният начин за мен е да се придвижвам със собствени сили. Тези две ръце, тези два крака трябва да придвижат тази глава, за да може тя да мечтае.
Кой е Георги*? Заради него ли тръгна?
Не. С Георги се запознах след пътешествието. Понеже вече имах този материал, както и лента от снимки на пътуването ми, реших с тях да се направи нещо в помощ на Георги. Той ме впечатли ужасно – много хора търсят помощ, когато имат нужда от операция заради здравето си, но според мен трябва да видиш човека и да го припознаеш по някакъв начин. Георги е бил военен и за мен това е близко – аз знам в армията как потулват много случаи, това е държава в държавата и така е в целия свят, не обвинявам България.
Какво се е случило с Георги?
Той претърпява инцидент още по времето на комунизма, при който пиян депутат удря военна кола, с която Георги, заедно с група войници, е пътувал към вилата на някакъв полковник, за да му я оправят. Знаете, че това е наказуемо – военни да работят в това си качество за частно лице, в частен имот. При катастрофата на практика загиват повечето войници, но Георги оцелява. Военните нарочно са изчакали, за да видят дали няма да умре, за да не се раздухва скандал. Георги обаче оцелява и в Кюстендил го спасяват, но на висока цена – пълна парализа. Лекар от местната болница прави операция, която възстановява чувствителността на Георги от кръста нагоре. Докторът е искал да му направи и втора, рискована операция, при която да върне чувствителността и в краката. Тогава обаче се обадили в София, дошли военните и прибрали Георги – преди 48 години. Той е задържан изолиран за няколко месеца и прешленът, който е трябвало да бъде опериран, зараства и закърнява, което блокира възможността за операция. Така, до ден-днешен, сестра му се грижи за него.
За възрастта си и за положението си Георги изглежда много добре. Има бистро лице, остър поглед, очи като на тигър. Просто главата не се предава – това е мъжество. (бел. авт. - в разказа си за приключението „Амазония“ Филип категорично заяви, че ако Георги е бил здрав физически, е щял да прекоси сам Южна Америка).
От разказа ти останах с впечатление, че идеята ти за експедицията е била малко хаотична. Когато тръгваше, какъв беше планът ти за маршрут?
От океан до океан, по почти права линия. Тръгнах от Еквадор, от самия бряг на Тихия океан, от едно малко рибарско селце – Педернарес. Оттам карах с колело до Андите, където изкачих Камбе, при доста лоши метеорологични условия. Разбрах, че съм на самия връх само по GPS, защото мъглата беше толкова гъста, че не се виждаше нищо. След това се спуснах от източната му страна и хванах Рио Путумайо, приток на Рио Напо, която пък е приток на Амазонка. Рио Напо не е считан за голям приток, но е 3-4 пъти по-широка река от Дунав.
Преди да се отзовеш при военните, контактуваше ли повече с местни хора, имаше ли възможност да ги опознаеш?
Не. Постоянно ги виждаш, но продължителни контакти трудно съм установявал. Спирах в началото, като пътувах по реката, но не бях желан и почнах да се крия от тях. Там живеят само индианци, но те имат досег с цивилизацията. За съжаление много от техните изконни обичаи са погубени заради влиянието на белите. Там има над 500 племена. Давам и пример – някои от тях ядат маймунско месо, а преди идването на цивилизацията маймуната е била тяхна богиня, тяхната майка. Те нямат писмена история, а само устна и когато изчезне и последният човек, олицетворяващ стари вярвания, изчезват и вярванията. Жалко и гадно е, но това се случва с тях.
Когато тръгваше, беше ли поставил конкретна цел колко километра на ден ще изминеш, колко храна ще ти трябва?
Да, имах реална представа и си имах план, който в началото вървеше по-добре, отколкото очаквах – сигурно защото нямаше какво да правя, освен да работя. Моят работен ден започваше от сутринта до вечерта – гребане. Планирах да минавам по 40 километра на ден, но успявах да покрия 60-70 километра, с помощта на течението. Относно храната – природата ме хранеше. Имах мрежа, въдица, тризъбец, но не го ползвах много, защото той потъна, когато дървото ме потопи. В Амазония риба много лесно се лови – хващаш по-малка и я използваш за стръв да хванеш по-голяма. Нямах по-далекобойно оръжие, мачетото ми беше единственото оръжие.
А има ли опасни, отровни риби, които не стават за ядене?
Има, да. Не са много и си личат – по-шарени са. Когато имах съмнения, не я ядах. Има и начини да ги разпознаваш – например ако сложиш парче от рибата под небцето си и не го гълташ, небцето се подува. Друг начин е да сложиш сурово парче върху място по тялото с по-мека кожа – при обрив е ясно, че храната не е добра.
Когато стигна до Манаус, колко време остана и какво видя?
Почти 20 дни бях там. Видях много интересни неща – водопади, красиви малки рекички навътре в джунглата, много диви животни. Човек като влезе в джунглата, първите три дни нищо не вижда, защото трябва да свикнеш. След това вече виждаш много. И си има правила за придвижване – никога не посягаш с ръка към клоните, само с мачете, защото не знаеш какво ще падне от гъсталака, какво може да те нападне или ухапе. Може да уцелиш някоя отровна змия например. Движиш се само с мачетето – то ти е като бастун. Когато ходиш, вдигаш шум – не ходиш тихичко. Никое животно в джунглата не иска да се срещне с теб – дори анаконда. Само по филмите животните нападат без причина хората – въпросът е да не стреснеш някое животно.
Каза отровни змии – носеше ли серум с теб?
Не, нямаше как, защото трябваше да го съхранявам в хладилна чанта, а нямаше как да я нося. Носех вендуза, с която в случай на нужда да изсмуча отрова. За щастие, не преживях ухапване от змия. Имах инфекции, но те бяха част от приключението.
Какви са плановете ти за следващата експедиция?
Ще продължа от Бразилия, защото стигнах дотам по честен начин. Няма да разкривам планове сега, защото може и да ги променя. Очаквам този път преходът да ми отнеме три-четири месеца – с лодка, пеша и по един военен път с колело. Оттам са минавали само с мотори, наричат този път Амазонската магистрала. Тя тръгва от Каракас, Венецуела, и стига до Манаус и след това до Атлантическото крайбрежие. На определени предварително точки ще ме чакат бразилски военни – това е начинът да преминеш Амазония, абсолютно сам не може. Ще ме чака и Румен, който ще снима, за да направим филм. Той ще е и за културите на местните общества. Като пример давам общността кабока – мелези между индианци и негри. Те имат много самобитна култура и са много интересни.
Колко пари ти струваше сегашното преживяване и колко ще струва бъдещето?
Много пари. Колкото успея да събера, толкова. Трябват много пари, но човек се съобразява с това, което има. Много трудно се намират спонсори за такива начинания.
* Повече за Георги Николов и усилията на Филип да му помогне научете на Facebook страницата, на която е представена инициативата "Подай ръка на Георги".
Интервю на Ивайло Ачев
