Диамантените момичета, както нарекоха златните грации от ансамбъла ни на Олимпиадата, доставиха невероятна радост на българския народ. Петте момичета минаха през много трудности и лишения, докато сбъднат мечтата си с феноменална игра в Токио.
Оказа се обаче, че златният медал е можел и да им се изплъзне. Как се е стигнало дотам и какво точно се е случило, за първи път публично разкрива Лаура Траатс.
В интервю за ЕБ олимпийската шампионка се връща също към паметните мигове в Токио и първите си стъпки на килима и признава кои мънички неща в живота я правят най-щастлива.
Лаура, здравейте. Поздравления за олимпийската титла и благодаря, че се съгласихте да разговаряте с нас!
И аз Ви благодаря, че ме потърсихте.
Утихнаха ли вече емоциите след златния триумф и успяхте ли да си починете?
Действително успяхме да си починем, защото досега сме имали само една, две или най-много три седмици за отдих след състезание, а сега отмаряхме цял месец и се насладихме на една пълноценна почивка. Що се отнася до емоциите, не мисля, че са утихнали, тъй като все още не сме осъзнали напълно какво сме постигнали. Ние знаем обаче, че ни предстои още едно състезание, за което трябва да се подготвим сериозно и няма време за отпускане.
Започнахте подготовка за Световното, какво почувствахте, когато се върнахте в залата?
Почувствахме се отново в реалността, нещо такова си казахме. Не можем още да повярваме, че Олимпиадата е отминала. Но както за всяко голямо първенство, така и за предстоящото Световно, ще направим всичко възможно, за да сме на познатото високо ниво.
С какво ансамбълът на България успя да спечели златото на Игрите в Токио?
Със стратегия и отборна игра. Успяхме също да си изиграем съчетанията по най-добрия начин. Досега, когато рускините ни бяха побеждавали, сме допускали груби грешки, с излючение на Баку 2019, и така им давахме повод да смятат, че ще са пред нас и в Токио. Но ние винаги сме имали амбиции за олимпийска титла, така че не е изненада, че я спечелихме. Изненада е, че ни допуснаха до нея, тъй като от 1996 година Русия не бе оставала без злато на Игри.
Кое ви вдъхновяваше, когато излизахте на килима?
Вдъхновяваше ни всяко едно от другите четири момичета и това че сме заедно. Хората, които стояха зад гърба ни, треньорите, които са ни взели от малки, цялата федерация, екипът, който работи с нас, семействата, близките.
Вие, какво си казахте, след като приключи последното ви съчетание на Олимпиадата?
Знаете ли, имаше един труден момент преди финала, който вдигна пулса, така да го нарека, и затова си казах, ох, Слава богу, че свърши добре, защото можеше да се стигне до доста голяма грешка. Бяхме много щастливи, че сме първи в квалификациите, станахме по-уверени и знаехме, че имаме реален шанс за златото, но можеше да го пропилеем. Затова камък ми падна от сърцето.
Кой беше този момент, за който намеквате?
Можеше да стане грешка при едно хващане на обръча с крака. Това е сложен елемент, обръчът започна да се накланя, преди да го изритам назад, но добре все пак, че се наклони дотолкова, че успя да влезе в крака ми, а не да излети. Всъщност подобно отиграване с двата обръча и предотвратяване на грешка сме го тренирали много пъти и може би опитът ни помогна да излезем от тази деликатна ситуация.
Това ли беше най-силната игра на ансамбъла през последните четири години?
На толкова голямо състезание, определено да.
Кой първи Ви поздрави за първото място и какво Ви каза?
След като премина еуфорията, първи при нас дойдоха италианските момичета, които преди нас бяха взели бронзовите медали. Те ни харесваха като отбор, ние също ги харесвахме. Неколкократно ни казаха, че заслужаваме титлата и се радват за нас.
Какво изпитахте при посрещането в България и последвалите срещи с много ваши почитатели?
Това чувство бе невероятно. Да усетиш радостта на толкова много хора, които знаеш, че са вярвали в теб, да ги виждаш колко са щастливи, да виждаш сълзите в очите им. Това е неописуемо.
Стефани и Мадлен ми признаха къде ще поставят своите златни отличия от Токио. Вие, къде ще съхранявате Вашето?
У дома е медалът ми засега, но още не е закотвен. Нося го на различни места, навсякъде е с мен.
Като малка тренирали ли сте друг спорт и кой Ви насочи към художествената гимнастика?
В детската градина ходех на кънки, ски, конна езда, плуване и танци, но също така и на гимнастика. Към художествената гимнастика ме насочи, ако трябва да съм честна, личният ми лекар. Тъй като моите ръце са се изваждали доста лесно от ставите, той е препоръчал на родителите ми да ме запишат на гимнастика, тъй като видял, че съм гъвкава. Казал на нашите: Това е бъдеща гимнастичка. Но главна виновница да се занимавам с този спорт е моята баба, която също е била гимнастичка. Тя много държеше да тренирам любимия й спорт, радвала се е, че го правя и ме е насърчавала. Мисля, че сега, тя се радва и най-много на златния ми медал. Аз много я обичам.
Кога разбрахте, че гимнастиката е Вашето признание и какво искахте да постигнете в кариерата си?
Когато са ме записали, не съм осъзнавала какво е спортът, ходех просто да си играя. След няколко години усетих, че това е, което съм искала винаги да правя и още тогава мечтата ми беше да взема златно олимпийско отличие. Дори си спомням, че веднъж с майка бяхме на гости на една нейна приятелка и когато започнах да показвам някои неща на килима в хола, приятелката на майка ми възкликна: Това е следващата олимпийска шампионка. Това ме провокира много. По-късно си спомням, че попитах татко кое е най-голямото състезание. Той ми отговори, че това е световното първенство. Аз останах изненадана, че не каза Олимпиада, но той уточни, че Олимпиадата е награда за спортиста и в нея участват не само най-силните, но и най-подготвените състезатели. Сега разбрах, че е така.
Кои треньори Ви изградиха като гимнастичка и на кого сте благодарна?
На всеки един съм благодарна, тъй като всички, които са работели с мен, са допринесли с нещо за този успех. Като започна от първия ми треньор, след това личният ми Мирослава Батаклиева, която всеки ден е до мен и ме напътства. В ансамбъла първо се подготвях под ръководството на Камелия Дунавска, после вече при Весела Димитрова и Михаела Маевска. Благодарна съм и на г-жа Илиана Раева, която винаги е била до нас и ни вдъхва кураж.
Кои са най-приятните Ви мигове в спорта?
Титлите са едно, но аз се радвам и на малките неща, на момичетата от отбора ми, на това, че спортът ме срещна с тях и имаме съвместно хиляди незабравими мигове, които ще продължат. Щастлива съм, че имам тези хора в живота си.
Обявихте, че след Световното спирате да се състезавате. С какво ще се занимавате?
Може би и с още нещо друго, но със сигурност и с художествена гимнастика. Аз следя всички гимнастички, дори най-малките, и не само българските. Чета чужда литература и се интересувам от развитието на методиките. Интересна ми е всяка тематика – спортно-техническа, теоретична, психологическа.
