Новината за желанието на Силвио Берлускони отново да се заеме с управлението на Италия напомня на трилъра „Понякога те се завръщат”. 76-годишният медиен магнат и популист, герой на многочислени скандали, съвсем наскоро осъден за финансови машинации, не се срамува отново да се окаже в строя. Предлогът е повече от благороден – традиционните позовавания на активните молби на поддръжниците и на чувството за отговорност за съдбата на страната. Кое е по-голямо – личното маниакално желание за власт или несъвършенствата на политическата система?
Подобно на печално известния генерал де Санта Ана, деспот и прахосник, избиран за президент на Мексико 11 пъти, „приятелят Силвио” се стреми към благата и имунитета, пренебрегвайки съдебните решения, забраняващи заемането на държавни постове. За него дистанцирането от властта е лична трагедия с оттенъци на углавно преследване. И има вероятност системата, която е формирала у него този „синдром на заложника”, отново да му позволи да си потърси късмета на политическото поприще.
Съдбата на бившите политици може да бъде едно от мерилата на демокрацията. Там, където царства авторитаризмът или фасадната демокрация, бившите ръководители обикновено от трона отиват в небитието. Кой сега си спомня имената на многобройните африкански лидери или на някога влиятелните политици в ОНД? Да си тръгваш е страшно. А убиеш ли дракона, сам се превръщаш в дракон. Скорошен пример за това е президентът Мурси в Египет – толкова дълго се бореше срещу тиранията и толкова бързо си гласува изключителни властови пълномощия. За щастливо изключение може да се смята Китай през последните 30-40 години. Там е наложена твърдата традиция за плавно предаване на властта без тотално ликвидиране на наследството на предшественика. В тази логика се развива и Сингапур, който повече от 30 години беше управляван от Ли Куан Ю.
При зрелите демокрации ситуацията е различна – даже там, където няма формални забрани, действат морални норми. „Бившите” се насочват към преподаване и обществена дейност. Системата им дава други възможности за самореализация, а избирателите не се страхуват да натоварват с отговорност нови поколения лидери. В САЩ това е Джими Картър с народната дипломация или екологът Ал Гор. Но и в Европа има немалко примери, когато политическите лидери са си тръгвали навреме. Хелмут Кол, Жак Ширак, Маргарет Тачър. Всеки от тях – със своите опит и известност, е можел да си позволи да повтори пътя на Берлускони. Кол и Ширак, които се оказаха в центъра на разследвания, можеха буквално да го повторят. Но не го направиха.
Завръщането на Берлускони в голямата политика ще бъде фарс и трагедия за Италия. Но от историческа гледна точка това ще бъде един добър тест за европейския парламентаризъм. И този урок ще бъде полезен за много от тези страни, които са само в начало на своя демократичен път.
Коммерсант
