През 1755 година френският пътешественик д-р Мишел, заедно с водача си Жан Клод Флоша, пренощуват в село Драгоево. Французите са много изненадани от любезното посрещане и им било интересно, че българите имали сравнително добри къщи и показвали сходни с европейските обноски. Когато легнали да спят, чули отвън музика – някой свирил на кавал красива мелодия от отсрещния хълм. Французите не можели да затворят очи от възхищение. Флоша само добавил: „Слушай само! Знаеш ли какво се пее…Ние мислим, че този народ е с изостанала култура! Защото нямат дворците на Версай и менуетите на парижките салони! Кой ни дава правото да казваме, че са изостанали? Не! […] Слушай само каква лекота […] Просто вълшебност!“
Село Драгоево, което посетил д-р Мишел и Жан Клод Флоша, е разположено на 7 км. от старопрестолния град Велики Преслав, в подножието на Драгоевския балкан, и на 18 км. от град Смядово. В близост пък са селата Златар, Мокреш и Миланово. Според легендата селото е основано от дядо Драгой и неговите синове. Историята му се свързва с хайдутите, които обирали турската хазна, минавала по онези времена по най-прекия път през Балкана. Спасявайки хазната, дядо Драгой получил „правомощия“ като награда за лоялността към султана. Най-вероятно правото да се засели по тези места със семейството си.
Шуменска област винаги е била важна точка по пътя на пътешественици. Оттук минава и един от главните пътища за Одрин, поради което през района често са преминавали и войски. През 1697 година унгарският пътешественик Янош Комароми отбелязва, че българското село Драгойкьой е разположено в полите на планината Новак и е прочуто с виното си. Селото е отбелязано и в пътеписите на дубровнишкия учен, философ и поет Руджер Бошкович от 1762, на граф д' Отрив от 1785, на полковник Лен от 1793, както и на други военни, имали път през този край.
За съжаление, за този район не се чува много днес. А ако се говори, то е най-вече сякаш за лошото, за загубеното минало, за едно бъдеще, което хората са желаели, но не могат да имат. Хората от Шуменско, подобно на много други райони в България с дълга история и богата земя, заминават и напускат домовете си поради лошите условия и липсата на адекватна алтернатива за тях и семействата им. Местните жители по малките градове из страната са изгонени – от реалността, от начина на живот, от шанса всяка идея за нещо различно да бъде смачкана от силните на деня.
Въпреки старата си история и интереса на пътешественици към тази област от векове, днес малко хора дори в самия Шуменски район, знаят подробности за миналото. Така смята Георги Лунгов, с който обсъждам инициативата му да издаде всички записки и спомени на дядо си, чието име носи. През 2015 представи новата си книга за историята на селото. Книгата със заглавие „Чешма направи, вода да рукне“, е създадена по записки на Георги Лунгов- Старши, който десетилетия наред събира предания, биографични данни и фактологичен материал за популярни местни хора и събития, станали в селото през последните 150 години. Книгата на Георги Лунгов е трета за село Драгоево и отново я посвещава на покойния доц. д-р Белчо Кръстев, преподавал в Шуменския университет. Първите две са „Когато завесата се вдигне“ и „Камбаните на Света Петка“.
„Най-скъпите спомени на човек са тия от неговото детство. Спомням си, едва проходил в първо отделение и научил се да сричам, в ръката ми беше попаднала една стара география. Нямаше електричество. Нямаше тази вечер и газ за лампата. Дървата в огнището пръскаха искри. Свит до коляното на баща си, тихо сричах за Стара планина. Баща ми внимателно слушаше, а беше ходил само до четвърто отделение и постоянно хвърляше дърва на огъня, за да мога по-добре да виждам написаното. На мен ми ставаше все по-интересно, амбицирах се по-добре да чета, като виждах как баща ми внимателно слушаше и в очите му се прокрадваха сълзи. Когато спрях да чета, той ми каза: „Утре ще те заведа в гората на най-високия връх и оттам ще видиш всичко това, за което четеш.“ Въздъхна, а после продължи: „Ако не беше тази беднотия и имаше кой да ме учи по-нагоре, друг щях да бъда, животът по друг начин щеше да се нареди. Поне ти бъди упорит и не се предавай така лесно. За науката съм готов на всичко, стига да имаш желание ти да се учиш.“ Така се роди интересът ми към историята.“
По този начин започва книгата „Чешма направи, вода да рукне“ от Георги Лунгов. Театралният самодеец почива през 1998 г., след като посвещава над 30 години от живота си на самодейния театър. Няма как да не забележа искрите в очите на внука Георги Лунгов, когато говори за родния си край и опитите му да запази историята на Драгоево. Той е любител краевед. Роден през 1989 година във Велики Преслав, завършва средното си образование през 2008 година в СОУ „Йоан Екзарх Български“ в Шумен. През 2013 завършва Право в ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. Интересът му към книгите, казва ми той, по време на срещата ни в София, е породен още от ранното му детство. Дядо му имал голяма роля за това и оставя дълбока следа в живота на внука си.
„През годините прекарани в родния край, опознах историята и нравите на хората живеещи там. В начало беше от чисто любопитство. Разбрах колко богата е народната памет на по-старите поколения, но и че по-важното е тя да бъде запазена.“
Така започва разказът му за Драгоево и защо е започнал да издава книгите със спомени на дядо си. Първоначално някой може би погледнал със скептицизъм. Какво може да направи едно момче, като покаже историята на родния си край? В крайна сметка живеем в България – това често го чуваме в ежедневието си, когато някой иска да ни каже, че нещо е невъзможно за постигане.
Но дейността на Георги може да бъде пример точно за обратното. След смъртта на дядо му през 1998 година, той попада случайно на архива му. Купчини от машинописни страници и папки, ръкописи. Когато започва да ги разлиства, разбира, че съдържат история, легенди и разкази, свързани с Драгоево.
Направих цялостен прочит на архива, но тогава нуждата да бъде издаден не беше все още осъзната в детските ми години. С времето разбрах, че с обезлюдяването на родния край, загива и родовата памет. Много факти и събития се представят на поколенията съвсем видоизменени с голяма липса на достоверност. Това беше и повод за издаването на първата книга през 2010, „Когато завесата се вдигне“.
Книгите, „Когато завесата се вдигне“, „Камбаните на Света Петка“ и „Чешма направи, вода да рукне“, са свързани със спомени и записки за историята на Драгоево, които събира приживе Георги Лунгов-Старши. „Когато завесата се вдигне“ е исторически очерк за първите опити на жителите на Драгоево да поставят началото на театралната дейност в селото, както и спомените на Лунгов от участията му в театрални постановки. Докато „Чешма направи, вода да рукне“ описва събития от основаването на селото до днес, „Камбаните на Света Петка“ е повест за построяването на църквата в селото, „Св. Параскева“, построена през 1871 година.
Книги за родния край като тези, които издадох, се четат предимно от хора, които са далеч от корените си - които са в чужбина. Една жена ми каза наскоро, че такива книги се четат със сълзи, защото написаното в тях се преживява трудно. На представянето на последната книга миналата година, останах доволен, защото публиката имаше силно участие в обсъждането на книгата.
Всеки, който се е занимавал с книгоиздаване, знае колко трудна е тази дейност. Още по-трудно е да се привлече внимание към нещо подобно и защо би било важно и интересно всички събрани страници да „видят бял свят“. Трудно е. Още по-сложно е в райони, далеч от големите градски центрове. В случая с Георги Лунгов, той успява в началото да привлече вниманието на кметството на Драгоево. Но после станало по-трудно. След издаването на втората книга, споделя ми Георги, са се появили редица трудности и опити да се спре инициативата му като издаването на третата книга е било под въпрос. Все пак, дейността му не остава скрита и с помощта на хора, които решават да подкрепят мечтата му да издаде всички записки на дядо му, третата книга успява да излезе от печат през 2015. Днес, Георги има план за четвърто издание.
Приготвям издаването на четвърта книга, която ще се казва „Земя без синори“, но за нея е необходимо повече работа понеже е от по-особен характер.
Докато говорим за Драгоево го разпитвам за населението, за онова, което хората отвън могат и трябва да научат за този край. Именно с цел да покаже красотите на селото и околността, Георги смята да заснеме кратък филм.
Засега няма да разкривам подробности, тъй като е на етап планиране, търся и спонсорство, с което да мога да закупя техника. Има автентичен запис на местни песни, който искам да включа във филма без обработка – желанието ми е да запазя колкото е възможно повече истинския глас, автентичното звучене.
Срещата ни с Георги минава бързо, макар да е отнела няколко часа. Въпреки това, казаното от него ме кара да се замисля за примера му – за онова, което всеки един би могъл да направи, за да се запази повече от историята на различните райони в България и в крайна сметка, да се покаже разнообразието на страната. Не става дума за добре познатия ни патос, който чуваме и виждаме, а за усилия, които е добре да бъдат направени и със сигурност – подкрепени. Какво би посъветвал Георги Лунгов младите хора, които може би имат идеи като неговите и биха искали да помогнат за запазване на спомените за техния роден край?
„Издаването на книгите е един малък пример за опазване на родовата памет“, казва ми той, „за издаването на такива книги е нужна съвест - нужно е да бъде осъзнато, че ако изгубим родовата памет или тя бъде силно видоизменена, това ще тежи на съвестта ни.“
Може би на някой тези думи звучат наивно. Но историята, от друга страна, ги доказва с жестокостта на времето. Българските села имат своя уникален духовен живот, крепил се на надеждата и интереса към хубавото и правдивото, а с дейността като тази на Георги, той може да бъде запаметен. Най-добре да споделя думите на Георги Лунгов-Старши, които прочетох в „Когато завесата се вдигне“, посветена на театралната формация в Драгоево:
„Какво ги е подтикнало тези млади хора да отделят от времето си, за да представят пред населението дадена пиеса? Дали славата? Каква слава могат да намерят в това полусъборено старо читалише, където декорите честа са от вестници или някои черги. Няма осветление, няма електричество, няма озвучаване. Тясна сцена, нисък покрив, малко места за зрителите. Но са имали ентусиазъм…“
Автор: Руслан Трад