Роман за изгубената надежда, за страха от новото начало... и за несъвършената, но вечна любов.
„Всеки може да разцъфне в нещо красиво...”
Викторианският език на цветята е бил използван, за да се предават романтични послания: жълт нарцис – ново начало и надежда, индийски лотос – душевна чистота, червена роза – любов, вероника – вярност и всеотдайност, мъх – майчина обич...
Виктория Джоунс прекарва детството си в поредица от приемни семейства и социални домове – едно непогалено и необичано дете, което не е в състояние да се сближи с никого. Постепенно обаче научава езика на цветята и чрез тяхната символика изразява отношението си към хората.
На осемнайсет години Виктория излиза от системата и няма къде да отиде, както много други деца със същата съдба. Все така дива и непокорна, тя страни от всички. Доверява се единствено на цветята и създава свой малък оазис – прекрасна тайна градинка в парка, където прекарва нощите си... Скоро местна цветарка открива таланта й и й предлага работа. Виктория осъзнава, че има дарба, с която може да помага на хората. Чрез цветята, които избира за тях, тя връща в живота им това, от което се нуждаят, докато загадъчният продавач от борсата за цветя я предизвиква да открие от какво се нуждае самата тя – от прошката на една също изстрадала жена и от нейната топла прегръдка, от вяра в себе си, от любовта на едно чисто сърце и от ново начало....
Тази изпълнена с надежда, великолепна книга е за всяко наранявано някога сърце. Ванеса Дифенбо ни разказва вълнуваща история за намирането на пътя към дома, дори след като си изгорил всеки мост зад себе си, за прошката и изкуплението, за силата да се научиш да обичаш и да се доверяваш на хората отново. Нейните герои не са съвършени, майчинството не е съвършено и любовта не е съвършена, но е вечна.
За първи път в България една книга излиза с четири корици, всяка от които предава чрез езика на цветята най-важните послания на романа: жълт нарцис за ново начало и надежда, индийски лотос за душевна чистота, червена роза за любов, вероника за вярност и всеотдайност.
Във всяка книга има талон за участие в томбола. Четирима човека ще спечелят по един красив букет от цветя по избор, изработен от бутик „Здравец”. Те ще могат да отправят към някого послание чрез езика на цветята.
Ванеса Дифенбо за способността да обичаш
Ванеса Дифенбо използва собствения си опит в системата на приемните семейства за написването на дебютната си книга „Езикът на цветята”, но успява да отиде отвъд конкретния социален проблем и да създаде един прекрасен роман за любовта.
Ванеса споделя, че голямото й желание е било да опише по-реалистично емоционалното пътуване на дете, което е било наранявано непрекъснато и сега, вече млада жена, се учи да живее и да вярва отново на хората.
Основна тема в романа е възможно ли е някой да се промени с възрастта, или сме трайно и окончателно моделирани от детството си. Ванеса обяснява, че се вълнува от същността на разстройството на привързаността – психологично състояние, повлияващо деца, които не могат да се привързват към друг човек заради липсата на грижи, пренебрегването и тормоза, на които са били подложени в ранна възраст.
Самата Дифенбо е била свидетелка на това от първо лице – като приемен родител. Споменава за конкретно младо момиче, за което са се грижили: „Ние наистина я обичахме, но в един момент просто осъзнахме, че тя не ни обича – не че не искаше, а просто не можеше. Много мислих за това. Всяко решение, което съм вземала в живота си, е било свързано с любовта – или съм я търсила, или съм се опитвала да я задържа, или съм била повлияна от нея. Какво ли щеше да бъде да живееш, без любовта да бъде твоята пътеводна звезда?”
Дифенбо както героинята си проявява интерес към цветята. „Винаги съм се интересувала от символиката на цветята. Първата сцена, която написах, бе как Виктория отива на цветната борса и там има млад мъж, който я гледа странно. Тя не казва нищо, защото не обича да говори, не обича да бъде наблюдавана, не обича да я докосват, но седмица по-късно се появява на борсата с рододендрон, който означава „внимавай”. Виктория намира утешение в този език, защото никой не го разбира и така тя не може да бъде наранена от евентуалната реакция на хората”.
Пътуването на Виктория към щастието е изключително трудно. За всяка положителна стъпка, която прави, отстъпва две крачки назад - поведение, което е била принудена да следва в детството си, за да оцелее. „Но в края, казва Дифенбо, все пак изплува идеята, че човек може да се промени и да превъзмогне най-тежките травми от детството си.”
Дифенбо започва да пише сериозно у дома си след раждането на собствените й две деца. Първият вариант на „Езикът на цветята” е завършен за шест месеца, най-вече „по време на кратките дремки на децата, за около час и половина на ден”, но след това претърпява доста сериозни промени, за да се превърне в романа, който обиколи целия свят. Дифенбо е изненадана от успеха, но както споделя: „Историята за опита да се научиш да обичаш и да се доверяваш отново на хората, явно е по-универсална, отколкото мислех.”
автор: Алис О`Кийфи, Thebookseller.com
