През последните дни текстът на Николай Фенерски "Празните утроби на българките" предизвика изключително разгорещен дебат и крайни реакции. Текстът му бе свален от медията, която го публикува първа. Но истината не може да бъде стъпкана, думите остават, когато носят истината. Писателят казва безпощадно тази неприятна истина с един изключително остър език и неприятни заключения. Няколко дни мислих по темата, по текста, разходих се напред-назад по живота ми и установих - Фенерски е прав!
Няма как да се излъжем, че животът се изпълни с прекалено много "сигурност", пресмятания, предпазни мерки и всичко, наречено оправдание, но не и смисъл и причина. Все по-малко са хората, които поемат риск, водени от сърцето си, втурват се с главата напред, водени от ентусиазма, т.е. насочвани от истинската енергия на живота. Заглушаваме инстинктите си и изобщо нямам предвид животинските такива.
Фенерски е достатъчно достоен да каже: "В крайна сметка се оказва, че за празните утроби на българките днес са виновни мъжете в България. Липсват. Няма ги. Мързи ги. Не им се занимава... Кой е по-виновен, жената или мъжът? Винаги съм смятал, че е мъжът."
И това е така. Сори - факт. Голяма част от мъжете днес не показват достойно поведение, а хората са все по-страхливи. Мъже на 30 години нямат елементарна култура на чувства и отношения, мъже на 40 години нямат и едно дете… Това са фактите, а тенденцията се задълбочава. Думата "отговорност" се среща най-често в подобни текстове и не излиза извън тях. Бащи оставят децата си при първия по-сериозен проблем в двойката. Няма я естествеността, спонтанността, истинността в живота ни. Няма ги и това се усеща, това блъска в гърдите много, много силно. И не може да се правим, че не го виждаме и че няма своите последици. Отношенията вече все по-лесно се свеждат до състояние онлайн и само с един клик, без никакво обяснение, за части от секундата преминават в OFF.
Не излизаме от зоната си на комфорт. Погледнете какво има във Facebook: снимки от почивки, храна, селфита (с филтър, естествено). Няма нищо лошо в това, заплашителното е размерът му.
Както вече казах, няколко дни мислих по темата, по текста, разходих се напред-назад по живота ми и реших да споделя следното.
Родих първото си дете на 21 години в тъмната 1998 година. Имаше моменти, когато съм му правила каша от брашно и вода за ядене. Бях абсолютно заслепена от любов, напълно осъзнато желание, втори курс редовно обучение, преди раждането в болничното легло четях за изпити, ходех на тях с бебето в кенгуруто. Не прекъснах обучението си, завърших успешно с титлата магистър, нямах "баби". След пет години дойде второто ми дете. Третото беше лудост по мнението на лекарите, икономическата обстановка и моралните устои в държавата. Само че аз пак бях заслепена от любов и нищо друго нямаше значение. През цялото това време между първото и трето дете научих трети език, записах второ висше и още две квалификации и за повече от 20 години трудов стаж имам 11 месеца, в които не съм работила. Това не е, защото притежавам уникални качества. Напротив, аз съм много разхвърляна, дисциплината за мен е предизвикателство... Не зная как, но някак се справих. Вярвам, че във всеки един у нас е заложена способността да се справи, стига да има желание, стига да е вдъхновен.
За натрупания житейския опит няма нужда да обяснявам. Било ми е много трудно, била съм извън ръба на отчаянието, оставала съм без работа (между ясла и детска градина на едното, защото видите ли било родено до юни и не може да изкара лятото в яслата), трябваше да си продам пианото, за да си платя парното. След няколко години си купих ново, макар че дотогава никое от децата не беше проявило интерес към него, а после се оказа, че е чакало третото (това в смисъл, че и най-елементарните ви умения може да се превърнат във вдъхновение за децата. Нищо не е случайно!) Излишно е да пояснявам, че и трите ми деца са прекрасни, кои не са! И сега ми е трудно и зная, че няма да става по-лесно. Обаче, когато ми е най-криво, тъжно, тъмно, самотно, отчаяно идва едно от тях, гушва ме и ми казва: „Мамо, обичам те повече от Космоса, защото няма по-голямо нещо от Космоса.“ И тогава разбираш, че това дете ти носи Вселената и ти си създала още една Вселена и това е единственото смислено нещо, което си направил. Но най-вече учи те на вяра, същата онази вяра, която ти си имал, когато си го създавал и нямаш право да се отречеш от нея!
Наскоро чух две жени да си говорят - от разговора разбрах, че едната е в развод, а другата е сама и явно има някакви лични проблеми. В един момент една каза: „Добре, че поне родихме.“
Това е. Колкото и да сме еманципирани, образовани, качествени, уникални, ние сме част от природата. След всяка бурна, щастлива, нещастна, взаимна, пагубна, каквато и да е любов, професионални постижения, научни титли, други постижения… всичко това отминава, моментът им се изпарява във времето. Остават двете очи, тичащи крачета, немирни ръчички, създадени с любов. И повярвайте ми това е напълно съвместимо и с професионалните задължения, и плащането на сметките, и всеки друг незначителен етап от живота, който днес определяме като „пречка“ за това да имаме деца.
Пречки и трудности винаги ще има, но това, което остава, е детето. И никога няма удобно или подходящо време да се роди, но има момент, в който наистина е късно. Безвъзвратно късно.
Колкото и банално да звучи, човек съжалява за нещата, които НЕ Е направил.
Понеже пиша това от гледна точка на жена, имала щастието да забременее и роди без проблем, а днес има много двойки, които не могат да имат деца по здравословни причини, ще си позволя да дам пример с моя много скъпа приятелка, която не се поколеба да си осинови дете. Домовете са пълни с деца, които очакват своите семейства. И повярвайте ми, това че детето ви носи вашите гени и не сте спали с години, докато порасне и всички останали жертви на майчинството, съвсем не означава, че то ще бъде същото като вас и ще оправдае очакванията ви (които не винаги са най-доброто за него.)
Давам си сметка, че този текст стана много личен. И текстът станал повод за този също е личен. Защото теорията е едно, но именно личния пример учи, дава надежда, вдъхновява те.
Така че, ако сте студенти, на квартира, нямате баби, но се обичате, сутрин първо протягате ръка, за да докоснете любимия си и това продължава достатъчно вдъхновящо… ами всяка любов заслужава да получи най-, което не случайно се нарича „чудото на живота.“
Другото са глупости и отминават, а винаги когато човек си е мислел, че е по-голям от природата и може да я излъже, е съжалявал жестоко.
Този текст го пиша от вкъщи преди да тръгна за офиса с третото ми дете. Имам гъвкаво работно време. И използвам случая да благодаря за човещината на работодателя ми, който никога, никога не е направил проблем за това, че мъкна въпросното дете в офиса вече повече от три години и се отнася с цялото уважение към това да си работеща майка, отглеждаща детето си в тая държава, въпреки, въпреки всичко….
Наскоро видях една мисъл, която гласеше приблизително следното „Любовта не е благодарение, а въпреки.“ И не само любовта, животът е "въпреки", и детето все по-често е "въпреки"….
Това, което ни трябва, е малко повече лудост, съвсем мъничко, но да е достатъчно…
Докато пиша този текст третото дете ме пита:
- Какво правиш?
- Пиша текст за това защо трябва да има повече деца.
- За да има повече хора по света, които да се обичат и да има повече любов!
Когато, обаче сърцата са пусти, не може да има любов. А децата се правят (или осиновяват) с любов.
Ами… това е!
Автор: Евгения Гигова
