"След извоюваната свобода в Руско-турската война през 1878г. следват несправедливите решения на Берлинския конгрес. Сбъднатата мечта за Сан-Стефанска България е разбита и българските земи са разпокъсани. След това нашата държава участва в три войни в името на справедливостта. Българската външна политика е била винаги насочена към възвръщането на изконните български земи в пределите на Родината. Безспорно най-тежък и неморален към България е Ньойският договор, подписан на 27 ноември 1919г., с който се слага край на Първата световна война. Този ден е ден на всенароден траур и покруса. Всяка година до 9 септември 1944г. във всеки български град хората спускат от прозорците и балконите си черни знамена в знак на траур по своя прекършен национален идеал", пише историкът Траян Димитров в свой анализ за Actualno.com.
"Преди всичко трябва да се подчертае, че Парижката конференция през 1919 и 1920г. нарушава грубо и безпрецедентно международната традиция, според която, като приключи войната, победители и победени трябва да седнат на една маса, за да преговарят за сключването на мира при равни условия.
България участва в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия, Австро-Унгария и Турция. Главният мотив на цар Фердинанд и на българското правителство е да се поправи неправдата сторена в Букурещ спрямо страната ни на 28 юли 1913г. Съгласно Букурещкият мирен договор от страната ни са откъснати от Сърбия, Гърция и Румъния изконно български земи, населени с българско население – Вардарска и Егейска Македония, а към заграбената през 1878г. Северна Добруджа е присъединена и Южна Добруджа.
Въпреки безбройните български победи по бойните полета и проявения героизъм от българския войник, Първата световна война завършва катастрофално за нас с подписването на Ньойския мирен договор.
През лятото на 1919г. парламентът изпраща българска делегация на Парижката мирна конференция на страните победителки. Първите държавни мъже на България пътуват 8 дни с влак за Париж и са третирани като военнопленници. Пристигат на 27 юли и са настанени под охрана в хотел „Шато дьо Мадрид”. В продължение на два месеца не им се позволява да напускат хотела без специално разрешение, подписано от предния ден. На 19 септември сутринта, в Министерството на външните работи на Франция, премиер-министърът Жорж Клемансо връчва официално на българската делегация условията за мир, които са унизителни и несправедливи. Представителите на САЩ се противопоставят на това отмъстително третиране на победените опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война. Американският президент Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, но Франция и Англия отхвърлят този разумен подход на САЩ. В отговор на това Уилсън напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея. За протокола Клемансо дава срок от 25 дни на българската страна да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който след като ги разгледа да определи нов срок за окончателния общ договор с България.
На 27 ноември 1919г., в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен, министър-председателят на България Александър Стамболийски подписва договора, като счупва в знак на протест срещу тежките клаузи писалката си.
По силата на този договор България търпи големи териториални загуби, които са дадени на нейните съседки. Западните покрайнини – Царибродско, Босилеградско, Струмишко и села в Кулско и Трънско с обща площ 11 000кв. км. са предадени на Сърбия. От България е отнета Западна Тракия с граници от р. Места до р. Марица, върху която е наложено съвместно управление от Съглашението. По-късно тази област е предадена на Гърция. Румъния запазва властта си върху цяла Добруджа. Българите, живеещи в тези области са подложени на асимилация и терор, които са съпоставими с предходните турски издевателства. В следствие на това 120 000 бежанци се отправят към пределите на обезкървена България, прокудени от бащините си огнища с огън и меч. Така след Ньойският мирен договор България граничи с територии от своето етническо землище.
В продължение на 37 години страната ни независимо от трагичното ѝ икономическо състояние трябва да изплати репарации в размер на 2.250 милиарда златни франка при лихва 5% върху остатъка и да предаде за 5 години на Сърбия 5000 т. каменни въглища и над 70 000 едър и дребен рогат добитък на Сърбия, Румъния и Гърция.
Българската армия дава в Първата световна война 87 500 убити и 15 390 ранени. След края на войната тя е орязана до 20 000 войника. На България се позволява да разполага с 10 000 души жандармерия и 3000 души погранична стража – или общо да притежава 33 000 военнослужещи. Премахната е наборната военна служба и е заменена с доброволен принцип на набиране. Така се нарушава единството между народ и армия, което е така силно проявено във войните за национално освобождение, когато народът изпраща своите синове с китки здравец, песни и хора, сякаш не на война, а на сватба отиват. Българската армия е лишена от правото да притежава танкове, бойна авиация, брегова артилерия и подводен флот. Целта на победителите от Антантата е България да има слаба боеспособност и никога повече да не възстанови своята довоенна мощ.
Българският народ посреща вестта за унизителните клаузи на Ньойския диктат с небивал трагизъм и възмущение. Мъка и болка свиват безутешно всяко българско сърце. Огромно множество с черни хоругви и плакати се струпва на столичната гара, за да посрещне българската правителствена делегация от Париж. Покрусените хора импулсивно организират траурно шествие по улиците на София. То подминава Двореца и се отправя към ул. „Раковски“, където е министерството на външните работи. Чиновниците излизат на балконите и се подготвят да произнесат тъжна реч за излъганите надежди на българския народ. Но виждат само гърбовете на тълпата. Множеството е отправило взор към дома и балкона на народния поет Иван Вазов. И той се появява съкрушен и тъжен. Опитва се да каже нещо, за да стопли и утеши със слово народната мъка, но само разперва ръце и… заплаква. И хиляди заплакват с него. Гледката на плачещите и обезверени хора, прегърнали черни знамена, е неописуема. По своя трагизъм тя може да се сравни само с пленените и ослепени 14 хиляди Самуилови воини след битката при с.Ключ през 1014 г.
Нека днес, век след тази трагична дата, да се преклоним пред паметта на онези, които тръгнаха на война не заради личните си облаги и користни цели, а за освобождението на своите братя и сестри. Нека почетем тези, които загиваха по фронтовете с името България на уста. Загиваха, за да живеем ние днес.
Сега те спят своя вечен сън в земята, за която са дали кръвта и живота си. Повече от половин век незаслужено забравата бе спуснала своето було над тези герои, за които единственият Бог бе Отечеството.
Българският народ никога не трябва да забравя деня 27 ноември 1919г., в който Великите сили се изгавриха с честта и достойнството ни. Знаменосецът на българската свобода е казал: „Времето е в нас и ние сме във времето“. То е и най-обективният съдник. Веригите на позора ще бъдат скъсани и истината ще възтържествува. Долу Ньой!"
Още: Акад. Георги Марков: Дано българските политици си вземат поука от Ньойския договор
