Шест фантастични истории - възможни и немислими, интригуващи и зловещи, екзотични, мистични и скептични едновременно. Неизтощимото въображение на Алек Попов изстрелва ярък сноп от запомнящи се образи, които дълго време ще владеят ума на читателя.
Неповторимият стил, неизчерпаемата ирония и фантазия на автора ни дават основание да определим сборника само с една дума - фантастичен.
"Част от историите са писани преди доста години - още във времената преди интернет, ако това има някакво значение. Други са писани неотдавна и за пръв път излизат в самостоятелна книга.
Фантастиката винаги е имала и, както по всичко личи, ще има запазено място в сърцето ми. Истината е, че не бих могъл да си представя по-голямо наказание от това да пиша реалистично:
Тази книга е своеобразен продукт на носталгията. Носталгия по един ярък, странен, учудващо невинен свят, изплувал от неспокойните вълни на младежкото въображение..." - Алек Попов
Предговор
Една от причините да разказвам истории е да отворя място за нови истории. Иначе казано: за да разказваш нови истории, трябва първо да се освободиш от старите. Както се убеждавам с годините обаче, това съвсем не е толкова лесно. Историите идват и си отиват, следвайки собствената си непредсказуема логика. Фактът, че си сложил точка, сам по себе си не е достатъчен. Историите сами решават кога и къде да свършат, а най-често изобщо не желаят да свършват. Колкото и да повтаряш: точка, точка! - най-много да го добуташ до многоточие…
Част от разказите в тази книга са писани доста отдавна - още във времената преди интернет, ако това има някакво значение. Други са писани неотдавна и за пръв път ще са появят в самостоятелна книга. Причината да се съберат „под един покрив” е тяхната тематична и жанрова близост, независимо от неизбежните разлики в стила и гледната точка, които естествено еволюират в хода на времето. Фантастиката винаги е имала и, както по всичко личи, ще има запазено място в сърцето ми. Истината е, че не бих могъл да си представя по-голямо наказание от това да пиша реалистично. Така наречените обикновени истории никога не са ме вълнували. За мен разказването и измислянето са страни на една и съща монета.
Тази книга е своеобразен продукт на носталгията. Носталгия по един ярък, странен (учудващо невинен!) свят, изплувал от неспокойните вълни на младежкото въображение. Свят, който винаги ме е мамил и чиято първична жизненост и наивност като че ли малко ме притесняват. Може би това обяснява донякъде решението ми да го извадя от забвението чак сега. От първите публикации на новелите „Душевадеца” и „Телесни плевели” са изминали 15 години. Междувременно разказах много други истории, но тези двете така и не ме оставиха на мира. Към тях бих добавил и разказа „Вятърът”, както и още няколко, които не са намерили място тук. От някакво далечно кътче на мозъка те продължаваха да напомнят за себе си. Да ме викат. Не сме свършили. Чака ни още работа. Може да стигнем много по-далеч. Не ни изоставяй!
Точка. Ето, че пак го казах, макар да съзнавам, че става дума за многоточие…
Дълго време гледах на тези истории като на някакъв неприкосновен запас, таен резервоар за сюжети, който винаги ще ми бъде под ръка, ако случайно престанат да ми хрумват нови неща. Вероятно това също е причина да отлагам издаването им. Макар че ако престанат да ти хрумват нови неща, може би е време да се пенсионираш… Нещо ми подсказва, че този момент не е настъпил. От време на време резервите имат нужда от обновяване. Или поне от проветряване. А понякога е по-полезно изобщо да ги нямаш… Действа мобилизиращо. Затова в крайна сметка реших да съставя тази книга, въпреки че си давах сметка, че процесът няма да бъде съвсем безопасен.
Минавайки край тези забравени брегове, бях изложен на неустоимото изкушение да сляза от кораба и да остана там, заигравайки се с думите като дете с пясъка. Сякаш от само себе си в ума ми се разпълзяха филизите на нови сюжетни линии, разгърнаха се галерии от обещаващи образи, израснаха завладяващи персонажи. Докато се усетя, бях оплетен в невидимите им, ала жилави лиани. Бях готов да зарежа всички настоящи и бъдещи планове и да се оставя да бъда погълнат от джунглата, както бе направила героинята в „Телесни плевели”. Историите не се интересуват от съдбата на другите истории. Те се борят за внимание с всички възможни средства. Превземат територии като пълзящото растение Кудзо, за което се говори, че влизало нощем през отворените прозорци. Ако ги оставиш да се развиват на воля, биха задушили всичко останало, включително собствения си автор.
Сега знам, че има истории, които винаги ще ме мамят. Искам отново да чуя гласовете им, но не трябва да позволявам да ме погълнат. Единствената възможност е да остана вързан за мачтата като Одисей, докато корабът му преминавал край острова на сирените. Дължа благодарност на моите издатели и редактори, които твърде малко се трогнаха от молбите и воплите ми, и продължиха упорито да гребат, отнасяйки ме по-далеч от тези опасни брегове. Пътуването продължава, макар че морето винаги крие изненади. Новите брегове може да се окажат дори още по-опасни, населени с още по-обсебващи видове… А може и току-виж да изплува някоя огромна история като кит и да ме погълне с все кораба. Но не бих се изненадал, ако в търбуха й открия други събратя по перо.
Писателите обичат да заемат атавистични пози, като казват, че отиват на лов на истории. Но може би е точно обратното. Историите хващат нас, а не ние - тях.
Авторът
