На пръв поглед казаното може да изглежда като банален мъжки шовинизъм и опит да се прехвърли цялата отговорност върху жената. Но да се надяваме, че читателите няма да се ограничават върху повърхностни възгледи, пише руският сайт „Клуб Джек”.
В християнските заповеди се казва, че жената е длъжна да слуша своя мъж. Но в друга заповед е казано и друго – големите да слугуват на малките.
Съществува човешко разбиране за това, че мъжът е по-слаб и винаги отстъпва на жената, но то е някъде на ниво куриози: „Ако тигърът нападне жена, да се спасява сам.”
Подобна ироничност следва от дълбокото неразбиране на същността между отношенията между мъжете и жените. Мъжете крайно срамно признават своята пълна нищожност и неспособност по въпросите за управление на жената, ако тя сама не пожелае това и само докато го позволява.
Именно от този комплекс за непълноценност следват източните обичаи за насилие и робство, когато жената във всеки момент може да бъде изгонена от дома без средства за съществуване. Някак неусетно тази традиция е издигнала източния мъж и му е дала ефективен инструмент за влияние върху жената.
Аналогична е и западната ситуация, когато жената е подкупвана и съблазнявана с разни красиви вещи или просто е дрогирана.
Единствената страна, където жената е боготворена и се отнасят с благоговение към нейните слабости и странности, сме ние, руснаците. И трябва да кажем, че това е единственият начин да се справим с непобедимата женска магия – да се предадем на милостта на победителя. Иначе казано, точно така се образуват най-щастливите бракове.
Но защо в брака точно жената е длъжна да слуша мъжа? Мъжът обикновено предпочита да се посъветва с приятели и да поставя жената пред свършен факт. Мъжът може да си замае главата от водка, наркотици, казино или някоя красавица, но когато изтрезнее, винаги се връща към родното огнище. Ако от дома си отиде жената, тя отнася и огнището със себе си. И новата жена, която ще дойде в дома, ще го преобрази в съвсем друг свят, заедно с мъжа и децата. В такъв случай смяната на мъжа в дома няма особено да измени нещата.
От жената като цяло зависи кариерата на мъжа, невъзможно е да бъдем успешни в общуването с други хора, още повече да ги управляваме, ако това не преминава през отношенията със собствената жена.
Освен това нищо не убива мъжа така лесно, бързо и сигурно, както презрението на жената.
Подобни неща може да се видят в исторически примери. Известна е зависимостта на Наполеон Бонапарт от благосклонността на Жозефин. Изобщо сред първите хора практически без изключение жените са играли много важна роля в политическия живот на страната – от еврейката Естер до жените на президентите Клинтън, Горбачов, Юшченко и Медведев.
В обратна посока обаче това правило не работи. Съпругът на царстващата жена винаги остава презрян и с нулева стойност. Не е ли това най-доброто доказателство за природната женска деспотичност и авторитарност, което неизбежно разрушава всяко семейство, построено върху грубото и примитивно доминиране на жената?
Тук може да има възражения. Тоест, че и сред жените има безропотни и безволеви същества, търпящи покорно издевателствата на мъжа, понасящи побои над себе си и над децата.
Това възражение е пресилено. Безволевото и безропотно същество е неспособно да обича, следователно няма нищо общо с християнството. Подчинението на безволевото същество е предизвикано от страх, алчност, леност, но не и от смирение. И в този случай християнството не само препоръчва, но и безкомпромисно изисква: „Остави всичко и ме следвай.” Макар че безропотното същество предпочита да търпи издевателствата, отколкото да им сложи край. И в това подчинение въпросното същество отрича не просто християнството, но и самата женственост.
След кратките наблюдения и закономерности нека да преминем към потвърждение на казаното.
Сега САЩ и Европа боледуват от язви на хомосексуализъм, педофилия и разврат (Великобритания гласува миналата седмица легализацията на еднополовите бракове) и традиционната институция на семейството, изглежда, е безнадеждно разрушена.
Но дори и днес голяма част от населението на САЩ и Европа прекрасно си спомнят благословеното време, когато съпружеската измяна се смяташе извън реда на нещата, а разводът и разпадът на семейството – за лична катастрофа. И днес значителен брой от жителите на тези „напреднали” страни свързват най-хубавите си моменти с топлината на майчините ръце, с толкова желани подаръци и изненади от нейната чанта и мириса на нещо необикновено вкусно.
Сега да разгледаме продукцията на холивудската индустрия. Това се отнася и до литературата и публицистиката, както и до музиката и театъра. Но най-очевидно е това, което ни се предлага от киното.
Какъв образ на жена ни предлага американската киноиндустрия? Преди всичко това е образът на фаталната красавица от рода на Мерилин Монро или Шарън Стоун, по чийто образ полудяват всички мъже. Това може да е редник Джейн, но още по-добре, ако войникът е съвместен с красавица от рода на Лара Крофт.
Някой би казал: „Красотата ще спаси света.” Очевидно той пророчески е предвидил гигантските печалби от бизнеса с пластичната хирургия, както и въпроса за красотата от страна на рекламния, кино- и друг бизнес, тъй като красотата в съвременните разбирания е превъзходен ликвиден актив. Във всеки случай това е доминиращата представа за образа на жената.
Кръчмарската певица, проститутката, надменната или ексцентричната жена са другите типове за образа на жената. Но често полуграмотната проститука се оказва доста по-нравствена и човечна от жената на герой от филм за висшето общество.
Има и много позитивни образи на жени – мили и добродушни пълнички негърки от прислугата, секретарки, верни бойни другарки на главните герои мъже… Но дори във второстепенни роли, дори в най-епизодичните мигове или масови сцени, няма да срещнете истински образ на жената майка.
Всички американски кино майки са раздразнителни, недоволни, загрижени, пияни, истерични, обидени и неадекватни. Те работят усилено, воюват, крещят, хленчат или пият. Сцените на обикновена семейна идилия се намират под най-строга цензура, каквато никога не е имало, няма и няма да има в отношенията на сексуално насилие, убийства и ужаси.
Например в „Терминатор” Сара Конър се люлее, стреля, преминава боен курс, бие се истерично, което впрочем малко помага, когато нещата опират до реална схватка. Между другото единственото, което би трябвало да направи, е да бъде истинска грижовна и любяща майка на сина си, да възпита в него достойно човешко начало, да му даде прекрасни спомени за света, с който скоро ще му се наложи да се сблъска.
И така, образът на майката е под строга забрана в цивилизованата западна култура. И това е страшен и зловещ факт.
Но справедливо ли е това спрямо мъжете?
Не. Макар че мъжките герои на американското кино рядко се отличават от съвършенството. Те са капризни, мнителни, невнимателни, неумели. Но основният им, най-разпространен недостатък е прекалената им заетост и ангажираност в работата. Съгласете се – доста симпатичен недостатък.
Освен това има напълно позитивни и симпатични образи на примерни бащи герои, от рода на Чък Норис или Брус Уилис, които успяват хармонично да съчетаят семейството и работата. Това, разбира се, е рядкост, тъй като обикновено за филмите е характерно отмъщението, когато главният герой си го връща, или спасява заложници от терористи. Фактът е налице – позитивният образ на истинския семеен мъж, напълно зрял и адекватен, е допустим.
Този извод може да се разпечата и да се окачи на рамка във всяко семейство – създателите на новия световен ред най-много от всичко на света се страхуват от думата „мама”. Толкова панически се страхуват, че са я зачеркнали от всички съвременни произведения на изкуството. Страхуват се повече от самия Исус Христос, когото могат успешно да претворят и преиначат.
Защото думата „мама” и лъжата са несъвместими. Майката винаги вижда лъжата. Забравяйки за майката, човек престава да бъде човек. Точно оттук идват древните псувни на майка. Оттук идва обидата „мамино синче” и това, че е срамно, когато детето обича майка си и й се подчинява. Оттук идва обичаят за отделянето на детето от майката, тъй като тя ще „издъни” бойния му дух.
Забележителна роля в това има съветското кино. За разлика от съвременната руска индустрия, бълваща нисък стандарт и долнопробна мръсотия.
В съветското кино образът на майката – родината майка – беше особен. В „Офицери” основната сюжетна линия се върти около офицерската майка и жена. В други филми майката и жената, чакаща войника у дома, е основна линия в сюжета. В добрата половина на революционните и военните песни става дума не за бойна другарка, а именно за жената майка, която чака защитника на дома, люлее люлката и излиза отдалече да посрещне малкия си и дълго чакан син. И тук съветското изкуство стои много по-високо.
Дори християнската любов отстъпва на майчината любов, а християнската църква се прекланя пред най-старата институция на майчинството. Човек, който не обича майка си, никога няма да обикне Исус Христос.
Освен това най-закоравелият рецидивист, прекарал по затвори позорния си и нищожен живот, но способен да заплаче при думата „мамо”, стои несравнимо по-високо по степен на нравственото си развитие от всеки успешен и високообразован мултисексуален тип.
Невероятно е най-нещастните хора, като например нашите закоравели престъпници, да съхраняват култа на преклонение и благодарност към майката, която никога не ги предава и съди, на която могат да доверят всичко, която винаги ще ги приеме.
Но тази древна спасителна народна мъдрост отдавна е разменена от Запада за съмнително благополучие и просперитет. Колко дълго може да внася деца Америка, ако в нея почти е ликвидиран майчиният институт?
В крайна сметка единствената задача на жените е да станат грижовни и любящи майки, за да може в бъдеще поне един човек в света, сред всички безумства и несгоди, да си спомни за това каква е главната и единствена човешка норма на поведение.
