Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Ще се възобнови ли китайско-индийската война

25 октомври 2012, 15:38 часа • 40452 прочитания

Единствената в най-новата история голяма война между Индия и Китай приключи също толкова внезапно, както и започна.

На 20 октомври 1962 китайците настъпиха в няколко направления, нарушавайки вековната тишина и спокойствие на хималайските ледници, и разбиха слабо подготвената отбрана на лошо въоръжените индийски войски, разпръсквайки техните части. За няколко дни китайците успяха да вземат под контрол платото Аксай-Чин в западен Кашмир, а на изток се доближиха до жизненоважните за Индия чаени плантации на Асам. На 21 ноември китайците едностранно обявиха прекратяване на огъня и се изтеглиха от Североизточна Индия, като запазиха за себе си пустинята Аксай-Чин. В своята водеща статия от 30 ноември списание "Тайм" написа в стил "Пакс Американа": "Червеният Китай миналата седмица се държа по източно толкова загадъчно, че даже азиатците бяха в недоумение".

Измина половин век и днес съществуват други причини за недоумение, а именно: защо териториалният спор, който отдавна трябваше да бъде пратен в прашните архиви на ХІХ век, продължава да трови отношенията между двете набиращи сила азиатски държави през ХХІ век? Икономическите отношения между Китай и Индия бурно се развиват. Ежегодният обем на двустранната търговия надхвърля 70 милиарда долара, а след три години трябва да достигне 100 милиарда. Но въпреки многобройните преговори, двете страни така и не разрешиха своя десетилетен спор за общата граница, дълга 3500 км. Тази територия, представляваща отдалечена планинска местност, остава една от най-милитаризираните в света и продължава да предизвиква напрежение в отношенията между Делхи и Пекин.

В центъра на разногласията е така наречената линия Макмахон, представляваща неточна, криволичеща граница, прокарана през 1914 от британските колониални власти и представителите на независимата по онова време тибетска държава. Китай отказва да признае тази линия и до ден-днешен се позовава на картите и атласите на отдавна изчезналата династия Цин, чиито манджурски императори са имали нестабилен сюзеренитет над тибетското плато. През 1962 неясната история, неразбирателството по повод местонахождението на граничната линия и императивите на двете сравнително млади държави - маоистката КНР и получилата независимост Индия начело с министър-председателя Джавахарлал Неру - доведоха до това, че Китай нанесе на Индия унизително и съкрушително поражение в конфликта, който отне живота на над 2000 военнослужещи от двете страни. През 1962 "Тайм" нарече китайското настъпление "щурмът на човешкото море", в хода на който "маси червени мравки" настъпваха като изригващ вулкан. Пекин превзе Аксай-Чин и продължава да държи тази "пустиня от бял камък", представляваща стратегически коридор, който свързва Тибет със западния китайски регион Синзцян. "Индийско-китайската война е резултат от сложното редуване на случаите на взаимно неразбиране. Но двустранните отношения вървят напред. По границата днес е спокойно, въпреки нерешените проблеми", заяви бившият индийски дипломат и почетен научен сътрудник на Института за китайски изследвания в Делхи Кишан С. Рана.  

Но тъй като икономическата либерализация в Китай не доведе до отваряне на неговата политическа система, стабилните търговски връзки между Индия и Китай за момента не са довели до излизане от задънената улица на граничния конфликт. На границата може да е спокойно, но напрежението през последните години се усилва, защото Китай отново предявява претенции за почти целия североизточен индийски щат Арунчал-Прадеш, завзет от китайците през 1962. Китай го смята и нарича "Южен Тибет", а Индия увеличава своите военни сили в североизточната част на страната, на която дълго време не се отделяше достатъчно внимание. Проблемът Тибет има стари корени: през 1959 Далай Лама избяга в Индия и Пекин до ден-днешен негодува по този повод. Когато неотдавна Далай Лама произнесе реч в древен манастир в Арунчал-Прадеш, китайските власти връчиха официална нота. "Териториалният спор между Индия и Китай е неразделно свързан с проблема Тибет и националното достойнство, което още повече усложнява ситуацията. Когато двете страни гледат една на друга, те не могат да се отнасят обективно и рационално", заяви експертът по китайско-индийски отношения от Пекинския университет Чжан Хуа.   

Тази националистическа недоброжелателност е характерна не само за обитателите на коридорите на властта. Миналата седмица агенцията "Пю" в рамките на своя глобален проект Pew Global Attitudes Project публикува резултатите от допитване, което показва следната картина. 62% от китайците се отнасят лошо към индийците, докато към САЩ подобно отношение имат 48% от анкетираните. Професорът по стратегия от Центъра за политически изследвания в Делхи Брахма Челани се опасява, че подобни настроение влияят и върху политиката на Пекин. Ако обстановката се нажежи, китайските лидери няма да могат да игнорират призивите на националистите сред привържениците на твърдата линия за нанасянето на удар по Индия, заявява професорът.  

Индия извлече за себе си тежък урок от събитията през 1962 г. Той се състои в това, че, за да осигури мира, страната трябва да бъде постоянно готова да го защити. Китайският политически рецидивизъм стои в основата на днешното напрежение, създавайки опасност, че Пекин може да се поблазни да преподаде на Индия "втори урок" - особено, имайки предвид, че политическите успехи от първия урок бяха пропилени напразно. Китайците в своята стратегическа доктрина придават огромно значение на елемента внезапност и правилния избор на момента, за "мълниеносното постигане на резултат от сраженията". Ако Китай внезапно започне нова война, въпросът за победителя и победения ще се определи от един ключов фактор: способността на Индия да устои при нанасянето на първия удар "шок и трепет" и да отвърне на противника с решителен ответен удар.    

Решението на Китай да изтегли своите войски от завзетите през 1962 г. територии беше взето, след като Индия получи огромно количество помощ и оръжия от Великобритания и САЩ. Вашингтон по това време беше зает с решаването на Карибската криза и както смятат някои историци Китай се е възползвал от сложната ситуация за собствена изгода, нанасяйки удар именно в този момент. В своята статия за индийско-китайската война от 1962 "Тайм" изригва срещу 73-годишния Неру: "Косите му са побелели като сняг и постепенно оредяват, а погледът му става все по-блуждаещ". Освен това, Неру е "застанал във високомерна и високонравствена поза", "безкрайно поучавайки Запада и твърдейки, че е необходимо мирно съжителство с комунизма".

Бидейки закоравял боец на Студената война, Хенри Люс смяташе, че главният урок от този конфликт трябва да бъде залезът на политиката на необвързване на Неру, неговата принципна социалистическа позиция за солидарност с многото получили по това време независимост страни в името на очертаването на третия път за развитие, който не се подава на влиянието на САЩ и СССР. "Неру така и не успя да се откаже от представата, че комунизмът е прогресивен и в по-малка степен заплашва появилите се на картата нови независими държави, отколкото "империализмът", обяви на своите страници "Тайм". Неговата илюзорна вяра в солидарността и нежеланието да види истинските "приятели на Индия", т.е. САЩ доведоха страната до унижение и позор. Показателно е, че списанието в тази си статия се надява, че индийската армия може да влезе в ролята на самостоятелна политическа сила. За много американци великата борба с комунизма по време на Студената война беше по-силна от тревогата за съдбата на зараждащите се демокрации.

Приема се, че стресът от войната с Китай е довел до влошаване на самочувствието на Неру. Той умира след по-малко от две години след този конфликт. Но този дар, който той остави на Индия - нейната демокрация - се запази, а нейната армия, за разлика от съседен Пакистан, не започна да се меси в политиката.

Истинското наследство на тази война има малко отношение към шантавия идеал на Неру и повече към останалия без промени замразен конфликт. Неспокойните крайгранични райони на Индия и Китай остават жертва на дългогодишния спор между двете страни и както и преди той е в задънена улица заради мощното военно присъствие на страните. В Тибет и Синцзян жестоко и безжалостно се потушава всяка проява на инакомислие и етнически и сепаратистки национализъм.  В индийски Кашмир и североизточните щати до ден-днешен е в сила закон на извънредното положение. А малкият бонус, състоящ се в предоставянето на правото да се гласува, фактически не важи заради дългогодишната военна окупация, много лошото управление и недостигът на инвестиции в такива основни неща като инфраструктура. През 1962 "Тайм" описва "пътуване с джип по пътека" в Асам, където пътят с дължина 110 км е отнел 18 часа. Изминал е половин век, но условията в много райони в североизточна Индия са се подобрили малко. А закъснелите усилия на Делхи за превръщането на този регион в епицентър на икономическа дейност в Югоизточна Азия не дадоха резултат.

Отдавна са отминали тези дни, когато от Ладакха, така наричаха индийски Кашмир, редовно тръгваха кервани, достигащи по планинските пътеки до разположените покрай Великия копринен път в днешен Синзцян градове Хотан и Яркенд. Тибетските монаси от Лхаса не могат да посещават най-свещените места за своята религия, намиращи се в североизточна Индия. Многобройните връзки, обединяващи общностите, живеещи на "покрива на света" покрай индийско-китайската граница, бяха загубени в резултат на мощното противопоставяне между Делхи и Пекин. Един от депутатите в парламента на щата Арунчал-Прадеш ми каза тази година: "Ние имахме много общи неща помежду си, но сега всичко е останало в миналото".

Тайм

Десислава Любомирова
Десислава Любомирова Отговорен редактор
Новините днес