Трогателен, нетипичен, но извънредно личен и искрен разказ за Балканската война ни предлага един Божи човек – Иван Дочев, чийто дневник е поместен в книгата „Сага за Балканската война” (ИК „Изток- Запад”), която излезна от печат в деня преди националния празник на България – 3-ти март.
„Сага за Балканската война” е оригинален дневник за мрачни исторически събития, писан на самия фронт от един военен свещеник. Дочев е съхранил видяното и преживяното благодарение на изключително жив и четивен език, поднесен на читателя в неговия оригинален вид, без издателска намеса. Авторът е пряк участник във войната, а хроникираните от него случки са отбелязвани всеки ден, без изключение. Абсолютно автентични са описанията на села в Източна Тракия, които съдържат данни за броя на къщите, особеностите на обичаите и носиите, поведението на населението при навлизането на българските войски. Особено интересно е описанието на влизането в Одрин – отношението към чуждото културно наследство като джамията на Синан, поведението на турското и гръцкото население в града, срещите с руския консул и др. 
В издадената досега литература за Балканските войни няма подобен текст – повечето книги са спомени на военни с преднамерени становища, целящи да защитят определена стратегия. „Сага за Балканската война” е различен, но изключително адекватен поглед към периода, а заглавието е част от невероятно успешната поредица „Забравените българи”, в която досега излязоха превърналите се в бестселъри у нас книги-документи „На кол вода пиехме” на Благой Шклифов и „Изповедта на една луда балканска глава” на Коста Тодоров...
Иван Дочев е свещеник. Цял живот венчава, кръщава, но и погребва. При грозотата на масовата смърт обаче той не може да не си зададе въпроса за смисъла на саможертвата. Първоначално пред безименните масови гробове Дочев се утешава с мисълта, че така трябва, че един ден „паметта на тия български герои ще се увековечи с паметници“. С подчертано чувство за историчност той иска да убеди себе си, че „свобода винаги с жертви се изкупва“. И независимо „колко майки, деца и жени ще се разплачат... България си изпълни дълга към свойте братя македонци и одринци“. Колкото повече напредва армията обаче, толкова повече съмненията започват да разяждат вътрешната му убеденост. При вида на цели села, превърнати в лазарети, при сърцераздирателните стонове на стотици младежи, той ще напише: „Всички тия са осакатени за свободата на Македония. А дали тя ще им се отплати? Ще видим...“
