През лятото на 1875 година настъпва поредното изостряне на Източния въпрос с въстанието в Босна и Херцеговина, следват Априлското въстание в България и Сръбско-турската война (1876). Събитията клонят към голяма война. Често може да се чуе, че Русия силно се стремяла към тази конфронтация, защото искала да сложи ръка на Босфора и Дарданелите, за да контролира корабоплаването през тях. В това, поне тогава, няма и зрънце истина.
Наистина царска Русия се стремяла да си осигури достъп до Проливите по обективни причини - излазът към топлите морета би ускорил икономическото развитие на цяла Южна Русия и би подобрил икономическите връзки със страните от Средиземноморието. Подписаната обаче на 13 юли 1841 г. Лондонска конвенция затворила Проливите за военно корабоплаване и руският черноморски флот не можел да излезе извън Черно море. Русия губи влияние и престиж.
За Русия тогава времето било съвсем несгодно за водене на война поне поради два важни фактора. Първо, катастрофалните резултати от Кримската война (октомври 1853 – февруари 1856) стопяват финансовия и военен потенциал не само на Османската, но и на Руската империя.
Черно море е обявено за море, открито за търговските флоти на всички страни, закрито за военните кораби “както на крайбрежните, така и на другите държави”. Русия се отказва от претенциите си да защитава християните в Османската империя, преотстъпвайки това право на Франция
Най-тежко страда финансовата система на империята. Заради огромните военни дългове тя е принудена да печата необезпечени кредитни ценни книжа, което води до обезценяване на рублата. Едва през 1897 година правителството стабилизира обменния курс, като възприема златния стандарт.
Вторият фактор за въздържането на Русия от войната е, че резултатите от Кримската война принуждават правителството да започне мащабни военни и икономически реформи, като първостепенно е премахването на крепостното право през 1861 година. Регулирането на икономическите отношения между закрепостените мужици и помешчиците обаче се проточили няколко десетилетия. Държавата изплатила на помешчиците 80% от стойността на земята, но останалата сума трябвало да я платят селяните и те вземали заем от държавата. Това допълнително обременило финансовата система на империята.
За основното преустройство на армията трябвали огромни средства, които държавата нямало от къде да вземе. Затова към 1877 година руската армия е снабдена само с бронзови оръдия, а половината войници са въоръжени със старите пушки "Крнка".
Турската армия обаче е по-добре въоръжена - пехотата разполага с 334 хиляди скорострелни и далекобойни пушки "Хенри-Мартини" и "Пибоди-Мартини". Артилерията е въоръжена със 75 и 87 мм. стоманени оръдия Круп, които също имат много добра скорострелност и далекобойност.
Император Александър ІІ разбираемо полага усилия да отложи войната, но събитията го притискат. Започва активна дипломатическа дейност, предхождаща войната.
На 26 юни/8 юли 1876 година е подписано тайното Райхщадско споразумение, в което Австро-Унгария и Русия се договарят какви територии на кои страни да бъдат дадени след края на войната. Двете страни дори се съгласяват, че на Балканите няма да бъде създадена голяма славянска държава. Русия постига споразумение с Румъния за пропускане на руските войски през нейна територия. През декември 1876 година е свикана безрезултатната Цариградска конференция.
Османското правителство отхвърля Лондонския протокол на Великите сили с предложения за реформи в Османската империя. Великите сили обсъждат границите на една или повече автономни български провинции в рамките на Османската империя, изготвят проект за автономия на Босна и на България.
Едновременно с това, Русия подготвя стратегически план за война с Турция, чийто автор е генерал-лейтенант Николай Обручев, но който и досега не е огласен.
На 1/13 ноември 1876 година е създадена Действаща руска армия на Балканския полуостров. В началото на юни 1877 година руските войски в състав от 276 000 войници с командир великия княз Николай Николаевич се съсредоточават на левия бряг на река Дунав, като основното им ядро е в района на Зимнич. На 12/24 април 1877 година Русия обявява война на Османската империя.
В началото на войната (12/24 април 1877 година) групировката е в състав: 100 пехотни батальона, 150 ескадрона, 472 оръдия и др. До 25 юни/7 юли съставът ѝ нараства до 182 пехотни батальона, 215 ескадрона, 802 оръдия и др. Вече по време на войната, през месеците септември и октомври, тя е усилена с още 100 000 офицери и войници и 40 батареи, а през месец ноември са й придадени още 100 000 офицери и войници.
Изводът е, че към началото на войната руската Действаща армия не е достатъчно окомплектована за бойни действия, които да й позволяват пълноценно използване на стратегическата изненада от форсирането на Дунав при Свищов.
Още по-интересно е оперативното построение при настъплението: Западният отряд е в състав 35 хиляди души, Предният отряд на ген. Гурко наброява 12 хиляди души, Русчушкият отряд е от 70 хиляди души, а левият фланг (срещу „четириъгълника от крепости” Русе-Силистра-Варна-Шумен) е прикрит от два отряда с общо 20 хиляди души. Общата численост възлиза на 137 хиляди души. Това обаче е само половината от съсредоточените сили на левия бряг на Дунав. Планът на ген. Обручев обаче изхожда от предпоставката, че осъществяването му може да бъде постигнато в продължение на 2 – 3 месеца от 300 000 армия.
Къде са останалите сили, които според плана на Обручев чрез мощен удар трябва да настъпят към Цариград? Защо по-крупни сили от Действащата армия не са следвали плътно Предния отряд, на който по същество е възложено само да осъществи разузнаване с бой, но не и да развие първоначалния успех на настъплението? Затрупаният със сняг Балкан през зимата ли е най-удобен за преминаване, като се нощува на открито и от измръзване умират стотици войници?
Във всеки случай планът за водене на войната не изглежда пропит от решителност и неговото изпълнение с нищо не подсказва, че Русия си е поставила за цел в тази война да излезе пред Цариград и до Проливите.
Автор: Ганчо Каменарски
