Психологът Илиан Илиев е завършил е ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий” през 1994 г. с магистърска степен. Има 24-годишен опит в областта на практическата психология. Шест години е работил в областта на педагогиката и детската психология. Девет години е бил старши експерт в бившата Учебна база „Христо Ботев” в Плевен. Работил е в Дневен център за възрастни с увреждания и в „Защитено жилище”, в МБАЛ „Св. Пантелеймон” в Плевен и Фондация „Св. Иван Рилски”. Сега е психолог и психотерапевт в Превантивно-информационен център по зависимости към плевенския Общински съвет по наркотични вещества.
Ето какво каза той пред Actualno.com:
Г-н Илиев, според информации в медиите у нас най-често към дрогата посягат млади хора на възраст между 15 г. и 24 г. Има ли официална статистика колко от тях преминават границата на любопитството и стават зависими от наркотиците?
За да се изведе официална статистика, трябва да има хора, които са потърсили медицинска помощ в здравно заведение и да са поискали някакъв вид лечение. Те се завеждат на отчет и с тях се започва работа – дали по метадонова програма, дали с психотерапия или по друг начин. За съжаление в България много малко от хората, които злоупотребяват с наркотици, се решават да потърсят медицинска помощ. Дори, когато усещат, че имат симптоми на зависимост, те много рядко търсят специалист, който да им помогне. Повечето от тях живеят с една основна нагласа – аз мога да се справя, аз контролирам нещата и мога да спра, когато реша. А на практика не е така. Това е т.нар. първа фаза на зависимост. По тази причина много малко от изпадналите в тази фаза млади хора търсят адекватно лечение. Затова няма точна статистика колко точно са наркозависимите. По неофициални данни те са над един милион – говорим за всякакъв вид наркотично вещество. Злоупотребяващите само с хероин, пак по неофициална информация, са над 50 000 души. За съжаление за тези хора почти няма легла, няма бази, в които да се лекуват.
Положението наистина е много сериозно, защото всяка година излизат нови и нови психоактивни вещества. Хероинът отдавна не е „на мода”. Сега на първи план излизат стимулантите, амфетамини, метамфетамини. Тепърва с тях започва много сериозна борба. По тези причини официална статистика много трудно може да се направи.
Криминалните полицейски бюлетини всеки ден са пълни с десетки случаи на заловени дрогирани шофьори, на кражби, грабежи и други престъпления, извършени от непълнолетни наркомани. Ако държавата не знае точно колко са наркозависимите, как ще се справи с проблема?
Според мен най-добрият начин държавата да се справи с този проблем е превенцията. В работата ми напоследък в различни училища се сблъсквам с ученици и учители, които наистина нямат представа от излизащите нови психоактивни вещества. Не знаят, че въздействието им върху организма е коренно различно и много по-силно от „старите” дроги. Държавата трябва да хвърли сериозен ресурс в превантивна дейност сред учениците в по-ранна възраст. Още преди да са се докоснали до наркотиците, те трябва да са наясно какво ще им се случи след това. Превантивно трябва да се работи много и с родителите, и с учителите.
Всеки от тези десетки хиляди младежи, потърсили илюзорно спасение от проблемите си в дрогата, има своята лична драма. Тя обаче превръща в кошмар живота на близките им. Къде е коренът на злото – в семейството, в училището, в обществото?
Това зло е с многостволова коренова система. Най-простото в нея е любопитството. Има тийнейджъри, които казват „Ти не си „вървежен”, ако не пробваш!” Трева ли ще бъде, стимулант ли ще бъде или нещо друго... За да си част от референтната група, трябва да правиш това, което правят и останалите в нея. Когато го няма семейството като основен фактор, тогава тийнейджърът търси навън самодоказване, повишаване на самооценката. Втората причина е появата на някакъв личен проблем, с който младият човек преценява, че няма сили да се справи. Тогава започва да търси алтернативни методи – дали ще бъде с цигара трева, дали с пико или друг наркотик. Може да се случи и на парти – да е еднакъв с останалите участници в него. Щом всички го правят, защо да не го направя и аз... Все още битува мнението, че от един път не се става наркоман. Както вече казах обаче, на „пазара” излизат вещества, за които младите хора не знаят как точно влияят на организма. В практиката си съм чувал много странни „подкрепи” за това защо се използва, например, стимулант – защото така се „разширявало” съзнанието и това помагало за по-добра памет. Това е моментно състояние, което създава илюзорна представа за изменено състояние на съзнанието. Наркотикът променя съзнанието, но в никакъв случай не увеличава обема на паметта и не те прави по-умен и по-креативен. След като отмине това състояние, идва депресивната симптоматика.
Кои от новите дроги са най-опасни?
Новите психоактивни вещества се появяват, защото „старите” дроги са в групата на т.нар. забранени наркотици – хванат ли те с определено количество, подлежиш на наказание според Наказателния кодекс. Затова се изменят формулите на веществата. Например, формулата екстазито е MDMA – метилендиокси метамфетамин. Наркодилърите сменят формулата и тя става MDPV. Това вече е копие на екстазито – метилендиокси пиловалерон. Като ефект е същото, но въздействието на MDPV върху биохимията на мозъка е пагубно – действа много по-ударно върху психиката. Това е опасно особено в тийнейджърска възраст. Може да доведе до трайни последствия, до трайни промени в мозъка, в мисловния процес, да се отключат шизоидни състояния, да се отключат психотични болести.
Така наречената друсана трева също е изключително опасна. Марихуаната може да се третира с най-различни вещества, включително и с хероин. Тогава при тестовете тя реагира на опиумно производно. Тийнейджърът си мисли, че пуши трева, но третираната марихуана има много по-силно въздействие и води до много по-бърза зависимост. Дори най-обикновена билка може да се третира с хероин, с амфетамини, с каквото се сетите.
Наркодилърите са много креативни. Наркотиците носят много големи печалби и борбата с разпространението им е трудна. Една от нови дроги е т.нар. „крокодил” – той е производно на морфина. Казва се „крокодил“, защото от него кожата ти става буквално на люспи – рани, които са почти нелечими. Стига се до ампутация на крайник. След като се вземе доза от него, в началото тя предизвиква еуфория. Стимулира здраво психиката, хвърчиш нагоре, но като премине въздействието му, следва депресия, в която се включват суицидни мисли, от които не можеш да избягаш. Имаме случаи на момчета и момичета, които са скачали от високо, имаме хвърляне под превозни средства и др. Това е наистина последната и най-страховитата дрога.
Предимно лузери ли са наркоманите – хора, загубили вяра, че могат да се справят с трудностите в живота?
Не бих казал, че наркоманите са предимно лузери. Напротив, в практиката си виждам, че това са по-скоро момчета и момичета, които нямат изградени стратегии за справяне с проблемите. Има много хора, които са постигнали нещо, но в един момент „зациклят”. Появява се нещо ново, с което те преценяват, че не могат да се справят, и решават да опитат да излязат от ситуацията с дрога. По-скоро наркомани стават момчета и момичета, които са изгубили целта в живота си, изгубили са смисъла. Когато имаме за какво да живеем, намираме и как да живеем. За мен основният фактор тук е семейството. Имаме ли едно стабилно семейство, което да научи младия човек как да говори, как да се изразява, как да показва чувствата си, той по никакъв начин няма да стигне до дрогата. Но когато членовете в семейството се разминават по един или по друг начин, обикновено младият човек в него търси признание за себе си от външни фактори.
Агресията стана част от ежедневието на българина – на пътя, в магазина, в училище, навсякъде. Защо обществото ни не реагира достатъчно адекватно срещу насилието?
Проблемът с агресията е много сериозен. Дано да се окажа лош пророк, но смятам, че с годините той ще ескалира още повече. Ще ви посоча три причини в психотерапията, поради които родителите без дори да го осъзнават могат да изградят агресивно поведение в своето дете.
Когато в едно семейство детето е неглижирано, омаловажавано, непризнато, самооценката му остава ниска. Такова дете ще се стреми да търси себеуважение извън дома. Включително и с агресивно поведение – то показва надмощие над останалите, за да получи това, което не му е стигнало в семейната среда.
Когато в семейството самото дете е малтретирано от единия или от двамата родители, то започва да се идентифицира с насилника. И в един момент то става негово „огледало” и започва да приема това поведение като норма. Каквото е научило в къщи, започва да го проявява в училище и извън училище.
Третият фактор е, когато имаме свръхамбициозни родители, които са научили детето си да бъде т.нар. състезател. Обичаме го, ако то постигне това и това. Не го обичаме, ако се е провалило. Тогава детето израства с една илюзорна оценка за себе си. В такива случаи тийнейджърът се чувства буквално раздвоен, той не знае кой е. И започва да търси признанието, което го няма, по различни начини в училище сред връстниците си. Точно такива деца обаче вътрешно са много уязвими. В практиката си в такива случаи обикновено се стремя да стигна до корена на проблема, защото агресията е само симптомът.
За мен семейството е в основата на борбата с агресивното поведение. Много рядко едно дете от външни фактори може да стане агресор.
Насилието в класните стаи също е почти ежедневие. Подрастващи бабаити тормозят безнаказано и съучениците си, и учителите си. Ако някой учител престраши да се скара в такава ситуация, родителите на бабаита го обвиняват, че е нарушил правата на отрочето им. Не е ли време да се сложат лимити на правата и задълженията на учениците?
За да се сложи ред в това поведение у децата, трябва да има правила – както в училището, така и извън него. Ако те се спазват, няма да имаме прояви на насилие. Защото ще се знае, че ако правилата не се спазват, ще има санкции – и за учениците, и за родителите. Има държави, в които при извършено нарушение от ученика, родителите му два или три часа на ден трябва да бъдат в училището. Питали са ме това не е ли унижаващо за ученика. Защо, какво е унижаващото? Напротив, ученикът разбира какво е направил и взаимовръзката родител – дете идва. Ученикът разбира, че е виновен за поведението си и ще го коригира, за да не се стига отново до такава ситуация. Това е работещ модел.
Друг модел е родителите да разберат, че между тях и учителите трябва да има невероятно силна връзка. На първо място родителите трябва да се интересуват от децата си и да поемат отговорност за тях. Ходил съм на родителска среща, на която са присъствали четирима родители от цял клас. Това за мене е срамно. Това е неуважително не само към учителите и към училището, но и към самото дете.
Ако семейството и родителите са си на мястото, децата наистина няма да имат проблеми.
Интервю на Ангел Атанасов