В Колумбийския национален университет ме запитаха: „Какво се случва в литературата на Латинска Америка?“. А аз отговорих: „Случва се Боланьо. Останалите писатели наблюдават в мълчание, правят се, че нищо не е станало, подражават му или го разискват.“ Леонардо Валенсия, El País
"Телефонни обаждания" (1997) е първият от общо четири сборника с разкази на Боланьо. Историите в книгата действително са свързани с разговори по телефона: любови, отмервани от падането на монетите в апарата; плашещи известия по никое време; плахи опити за пристъпване в непознати територии през нечия слушалка; опасана от кабели земя. Но у Боланьо дистанцията не е повод за отчуждение, а неочакван вид близост. Подобно на чудат колаж от вестникарски изрезки, четиринайсетте разказа, в които неизвестно колко е измислица и колко – биографични факти, изсипват пред читателя многогласа маса от хора, събития и места (СССР, Щатите, Испания, Чили, Мексико). Личният живот в неравна борба с безличната статистика, чудото в баналността, триумфът в провала. И обратно. Някой някого търси по телефона.
Специално за българското издание има предговор от поета Омар Лара и приложение – Съвети относно изкуството на разказа от Роберто Боланьо. Сборникът излиза в рамките на поредицата „Кратки разкази завинаги“ на ИК "Жанет 45".
За автора
Роберто Боланьо (1953–2003) се ражда в Чили; изкарва част от юношеството и младежките си години в Мексико (там през 1975 г. съосновава авангардното движение инфрареализъм, чийто манифест е негово дело*); над две десетилетия работи в Испания като сервитьор, продавач, сезонен работник, пазач на къмпинг. Умира в Барселона от заболяване на черния дроб. В Телефонни обаждания Артуро Белано, литературното алтер его на Боланьо, минава през някои от истинските перипетии в живота на автора си: в Мексико от безпаричие краде книгите, които иска да чете; в Чили се спасява на косъм от военния преврат благодарение на единия от надзирателите си, бивш негов съученик; в Испания свързва двата края с паричните награди от участия в литературни конкурси.
Романът "Диви детективи" печели две от важните международни награди за испаноезична проза – "Ералде" (1998) и "Ромуло Галегос" (1999) – и прославя Боланьо. Но истинският световен пробив става след смъртта му, с издаването на епичния му незавършен роман "2666" в САЩ през 2008-а:
Боланьо се превръща в един от най-продаваните, коментираните и адмирирани писатели на Америка и Европа; от онези, които критиката определя като насъщни за съвременната литература и чиито произведения читателите събират със страст на колекционери.
Въпреки че възприема себе си изключително като поет ("Три", "Романтичните псета"), Роберто Боланьо неусетно се превръща в „най-влиятелния и възхитителен прозаик от своето поколение в испаноезичния свят“, по думите на Сюзън Зонтаг.
Автор е на десет романа, излезли приживе: "Пързалката" (1993), "Нацистката литература в Америка" (1996), "Далечна звезда" (1996), "Диви детективи" (1998), "Амулет" (1999), "Съвети от един ученик на Морисън към един почитател на Джойс" (1999, с А. Г. Порта), "Мосю Пен" (1999), "Чилийско ноктюрно" (2000), "Антверпен" (2002), "Лумпенско романче" (2002). След смъртта му са публикувани и ръкописите на "2666" (2004), "Третият Райх" (2010) и "Неволите на истинския полицай" (2011).
За преводача
Нева Мичева (1973) е преводачка от италиански и испански с магистърска степен от СУ „Св. Климент Охридски“ по италианска филология и втора, по журналистика, от в. „El Mundo“ и университета „Сан Пабло“ в Мадрид. Пише за личности, филми и книги в печата. Превежда авторите, които обича: Дино Будзати, Мануел Пуиг, Итало Калвино, Жорди Галсеран, Антонио Табуки, Мануел Васкес Монталбан, Сандро Веронези, Карло М. Чипола.
Подбира заглавията в поредицата Кратки разкази завинаги на издателство „Жанет 45“, а също така превежда (Аугусто Монтеросо, Роберто Боланьо) и редактира (Етгар Керет, Давид Албахари).
Роберто Боланьо, из последното му интервю за Playboy México:
Бих искал да приличам на Шерлок Холмс. На капитан Немо. На Жулиен Сорел, нашия баща, на княз Мишкин, чичо ни, на Алиса, нашата учителка, на Худини, който е смес от Алиса, Сорел и Мишкин...
...Мога и да се направя на палячо за читателите си, ако случайно ми скимне, но никога за
властимащите. Звучи малко мелодраматично. Звучи като изявление на почтена курва. Така или иначе, това е положението...
...Истината е, че не отдавам кой знае какво значение на собствените си книги. Много повече ме вълнуват книгите на другите.
Отзиви
...бароков, но кратък; ерудиран, без да е педантичен; трагично метафизичен и автентично хумористичен; луд по поезията, но надарен с безукорна разказваческа ефикасност... Феномен, разположен някъде между Уди Алън и Лотреамон, Тарантино и Борхес...
(Фабрис Габриел, Les Inrockuptibles)
Чилиецът Роберто Боланьо, който почина от чернодробно заболяване в Испания през 2003 г. на възмутително ранната възраст 50 години, е един от най-интересните литературни наследници на Гарсия Маркес. И макар да се оказа, че маркесовският магически реализъм не е чак такава артистична революция, каквато изглеждаше в началото, Боланьо е латиноамериканският автор, който откри ако не нови направления, то поне нови употреби за преждевременно остарелите тропи. Силата и оригиналността на неговия поглед се състоят в опустошителния скепсис, който той прокара не само до методите на магическия реализъм, но и до самия извор на художествената литература. Неговото творчество е пресечната точка, в която Гарсия Маркес се среща с Бъроуз, а Борхес – с Мейлър, при това не кротко, а с шумно взаимно опердашване.
(Джон Банвил, The Guardian)
Важно е да се отбележи колко бързо този почти неизвестен приживе автор намери световно признание след смъртта си. Боланьо сякаш е феномен от роман на Боланьо: при него на фокус често са писатели, които така и не дебютират; загадъчни поети, с които се злоупотребява, без те да реагират. Такъв един отсъстващ писател стои и в празния център на станалите междувременно световноизвестни творби на Боланьо. Творби, които доказват, че възможностите за разказвачески експерименти далеч не са изчерпани. Творби, в които всичко е с по много значения и само едно е без съмнение: че писането спада към най-важните начинания, на които човек може да се посвети в своя кратък живот; че в този пропаднал свят едва ли нещо заслужава такава всеотдайност както литературата.
(Даниел Келман, Frankfurter Allgemeine Zeitung)
Пишеше отдавна, четяха го отскоро, а славата му дойде посмъртно. Беше меланхоличен и забавен, мил и ексцентричен. Обичаше Елвис, Сюисайд, капитан Немо, Худини, да закусва с кроасан и със сутрешния вестник в крайморски кафенета, да прави любов и да чете Сервантес, Мелвил, Джон Кенеди Тул, Бретон, Жак Ваше, Петроний, Паскал, Жари... Беше от онзи тип хора, заради които ви се прищява да смените физиономията на поредния глупак, заговорил свойски за литературата – Боланьо знаеше, че „Книга“ не е същото като „книжле“ и че разликата между двете понякога оправдава цял един живот.
(Оливие Мони, Le Figaro)
...Удиви ме аурата на мистерия и меланхолия у Боланьо – нещо като микроклимат, който напомня (заедно с неговия изчистен, репортажен стил) на Бабел и Кафка; атмосфера, която изличава всичко извън разказа... Въпреки че идеите, с които е просмукано Боланьовото творчество, са комплексни и предизвикателни, трудно е да си представим автор, който да е по-далеч от откровената идеологичност. Както и в историите на Бруно Шулц, структурата на Боланьовото повествование клони повече към особената, асоциативна логика на кошмарния сън, отколкото към конвенционалната структура на традиционния разказ. Нищо не е предсказуемо, ала всичко, което се случва, в ретроспектива изглежда сякаш е било неизбежно.
(Франсин Проуз, The New York Times)
Той взема наличното, точно както Джойс прави с Ирландия почти век по-рано – едно разсипано общество с особена литературна традиция. И се захваща да го преобърне, да използва хаоса му, неговата безформена и нестабилна природа, агресията и да сътвори мит от тази суровина, нещо стабилно и дълготрайно, да го въздигне до най-шеметните висоти на литературното постижение. И Боланьо като Джойс работи в странство, и пак като Джойс прави всяка следваща своя книга все по-амбициозна, така че са ни нужни години, за да обемем неговото мащабно постижение.
(Колм Тойбин, The Guardian)
Роберто Боланьо веднъж каза, че е по-склонен да бъде детектив, отколкото писател – само че не някакъв досаден наемник, а ангел-мъстител. Като Чандлъровия Филип Марлоу той бе разочарован романтик със страст към изобличаването на злото и укрепването на надеждата.
(Майкъл Сейлър, The Times Literary Supplement)
Роберто беше отличен събеседник по телефона, особено когато той се обаждаше.
(Бруно Монтане Кребс, El País)
