Романът разказва историята на една четиридесетгодишна жена – Амалия Койич – преводач и литературен критик, която в зрелите си години научава, че е осиновена. Вестта я довежда до нервен срив, който се превръща в начална точка на мъчително пътуване към себе си. Добре изградената й идентичност се разпада и тя е изтерзана от собствената си неспособност отново да намери своето "Аз", приемайки реалностите на своето генетично наследство. Тръгвайки по следите на своите родители, героинята се среща със своята рождена майка, повеждайки читателя през различни социални слоеве на съвременна Сърбия. В тази критична ситуация съпругът й я напуска, за да заживее със съпругата на природения й брат, от която очаква дете, каквото самата тя не може да има. Неспособна да приеме реалността такава, каквато е, Амалия Койич удря глава във фактите като в стена.
Поразена е от откритието, че е способна всичко да разбере и нищо да не реши.
Със съдбата на главната героиня романът поставя въпроса за същността на идентичността – дали тя се унаследява или се изгражда, т.е. дали модерният човек има свободата да изгражда себе си или е обречен от гените си толкова, колкото и своя далечен прародител. Героинята на Вида Огненович е убедена, че наследството е определящо, а всаденото ни чрез възпитанието задължение е да запазим предаденото ни от предците. Толкова силни са убежденията, формирани чрез възпитанието. Така авторката поставя въпроса в обществено значим контекст, считан за характерен за Балканите. Както самата тя казва в едно интервю: „В разбирането за идентичността, особено националната, по тези земи съществува един видим парадокс. От културна гледна точка той се преживява като крехко цвете, което може да бъде заплашено от всичко друго освен от удивлението и затова трябва да го пазим и да се грижим за него като за болен, угаждайки му макар и със свито сърце и пеейки химни. От друга – да кажем социална гледна точка, го считаме за несломим като желязо, което се калява в огъня на порицанието на чуждата идентичност. И естествено, в тези модерни времена тази вкаменена идентичност се потвърждава и брани с кръстосване на ножове или на много по-силни оръжия, въпреки големия напредък в мисленето и действията.”
Романът „Прелюбодейци” е написан в аз-форма, но всеки от героите говори със свой глас, което превръща емоционалната изповед на една модерна жена в открит диалог за крехкостта на съвременния човек, от който произтичат много въпроси и нито един еднозначен отговор.
Вида Огненович е сръбска писателка, драматург и режисьор. Родена е през 1941 г. в днешна Черна гора. Детството си и ученическите години прекарва във Войводина и в Сърбия. През 1963 г. завършва литература във Филологическия факултет на Белградския университет, а през 1965 – режисура в Белградската академия за театарално, филмово и телевизионно изкуство. Специализира в Сорбоната, Париж, а защитава магистърска степен в университета в Минесота, САЩ през 1972 г.
От 1974 до 1979 година работи като асистент във ФДУ в Белград. Има четиригодишен мандат като директор на Народния театър, след което остава там като режисьор. Гост-професор в университите в Лос Анжелис и Чикаго, както и в почти всички големи университети в САЩ през периода 1981 – 1999. Професор в Академията по изкуствата – Нови Сад.
Като режисьор има повече от сто постановки, част от които по нейни собствени текстове.
Прозаични творби: събрани приказки Отровно мляко от глухарчета : (Просвета, Београд, 1994) и Старият часовник (Просвета, Београд, 1996), Най-добрите разкази на Вида Огненович (Просвета, Београд, 2001), романите Къщата на мъртвите мириси (Просвета, Београд, 1995) и Прелюбодейци ( Стубови културе, Београд, ) драми: Меланхолични драми (СКЗ, Београд, 1991), Девойката със сините коси (Арс драматика, Београд, 1994), Последни комедии (СКЗ, Београд, 1994), Милева Айнщайн, както и събрани драми в три тома (Стубови културе, 2000, 2001, 2002).
Носител е на много престижни литературни награди, между които: 1994 – книга на годината, Андричева награда за разкази – 1995, наградата Бланко Чопич за проза – 1996, наградата Лада Костич за роман – 1996, наградата Пая Марконич Адамов за проза 1997, награду Романда Сербика за проза (1998), наградата Стефан Митров Љубиша за цялостен принос в литературата (1999).
Прозата и драматургията й е преведена на английски, унгарски, македонски и немски.
Вида Огненович е един от най-авторитетните дисиденти в Сърбия от времето на Слободан Милошевич, основател на Демократическата партия и настоящ неин зам.-председател.
В момента Вида Огненович е посланик на Република Сърбия в Норвегия.
Превод: Севда Гайдарова - Димитрова
Цена: 10 лв.
ISBN 978-954-28-1071-1
Откъс:
Нямам вече сили да споря за каквото и да било. Не искам да се оправдавам, нито да противореча на някого. Ето, признавам – възможно е да са прави и тези, които вярват, че случващото се с мен е някакъв вид леко душевно разстройство, колкото и да не ми се иска да го приема. Знам, че така те вероятно искат да ми напомнят, че моето – как да се изразя – сегашно състояние е добре познато в медицината, всъщност тривиално, и че, естествено, лечението е известно, та заради това от мен се очаква да предприема нещо в тази посока. Мога да си представя през какво ще трябва да премина по пътя до това подписано и подпечатано от специалист оздравяване. Първо би трябвало тутакси да се хвърля доброволно и стремглаво в медицинската машина за смилане на човешката психика и тогава ритмично, както световъртежът завърта лентата, да показвам прилежно на специалисти с различен профил своите психически белези и хематоми, за да могат те да ги номерират, да ги обозначат с латински имена и да ги внесат в графата „оплаквания“. Накрая, като съберат всичко това, компетентно да преценят колко съм се залутала в грешната посока. От степента на това отдалечаване ще зависят видът и качеството на следващите сеанси, прегледи и докторски мантри, или по-точно казано – изслушвания, разследвания и претърсвания. Естествено, ще бъде необходимо надълго и нашироко да им описвам и изигравам детайлите – първо симптомите, после последиците, а накрая да отговарям на специални тестове и подвъпроси, отнасящи се до тънкостите и особеностите на моя случай. Така часове наред ще ги водя, съобразно техните напътствия, през най-тъмните кътчета на своя живот, припомняйки си пред тях как е започнало всичко, което чувствам сега, на какво съм реагирала импулсивно, кое съм понесла като неминуем удар, какво съм усетила най-напред и дали някой от семейството ми е преминал през нещо подобно, и въобще знам ли вече как би изглеждала тази тяхна обичайна, според мен достатъчно бездушна, анамнеза на спасяването.
На отговора ми, че вече нямам семейство, а и не ме интересува, по-точно, че не следя сега случващото се в семейството ми, а камо ли да знам какво се е случвало преди мен, уважаемите специалисти сигурно биха дръпнали рязко ръчната спирачка и биха спрели машината, забелязвайки с нескрито задоволство, че са открили огнището. Опаа, тука сме, най-после – ще говорят блесналите им очи. Нарушен баланс на семейната идентичност, довел до объркване и ясно изразено отчуждение, от които следват психосоматични натоварвания – ще запишат бързо в медицинския ми картон, след това в другите книжа, в които се описва историята на болестта, и накрая – на челото ми, директно в моето лично мозъчно досие. Този белег от жигосване ще ни служи по-нататък като знак за разпознаване, защото след като определят експертно нивото на увреденост и ми предпишат хапчета против семеен дисбаланс, отчуждение, объркване, психосоматични натоварвания, ще решат засега да ме изпратят вкъщи като безопасна за околните, но със задължението да се явявам редовно на контролен преглед. Да кажем, на всеки три месеца или може и по-често, на всеки два. Аз ще стана свободна, разхождаща се луда, чието поведение ще бъде под строгия надзор на медицинските патрули, а те като доверени лица ще правят изявления, че случаят е бил сериозен, но за щастие всичко е открито навреме, макар че трябва и по-нататък да се наблюдава. Понасям добре терапията – което е много важно, – така че се надяват на най-доброто, но все пак предварително не могат да кажат нищо със сигурност. И така между нас ще се установи здрава връзка на взаимозависимост, в която аз ще бъда за тях прозрачен психологически човешки механизъм, който не трябва да има никакви тайни от тях, докато те трябва да останат за мен тайнствена фаланга вълшебници, които търпеливо гледат моята болка на принципа на внимателното наблюдение и дистанционното управление.
Не, не, не, много благодаря, не искам да оздравявам по този начин. Не виждам себе си в това може би за много хора нормално психическо чистилище. Няма да се виждам с тези елитни специалисти, за да си говорим, нито пък ще правя пред тях душевен стриптийз. Не съм готова да се предам на техния инструментариум, нито пък на заключенията им. Не вярвам особено в този вид спасение. Добре де, разбира се, че не всичко трябва да бъде така, както аз си го представям, но все пак нямам намерение да трупам специално личен опит, за да се убедя в разликите. Нито мога, нито искам, независимо от съветите, които – вярвам с най-добри намерения и за мое добро – ми дават моите мили и драги, мислейки, че това би могло да ме спаси.
Нямам смелост за това, въпреки че не мога съвсем ясно да обясня от какво наистина бягам и какво толкова ме плаши. Дали мълча от страх, че няма да успея да изразя както трябва това, което ме мъчи, и ще изглеждам на докторите като някакъв смотан симулант, или пък просто не искам да допусна никого в този свой мисловен периметър, който с всеки изминал ден се превръща във все по-сигурно мое убежище. Но все пак, главната причина сякаш е във второто. Какво да направя, нямам нужда от диалог. Искам да бъда сама, никой освен мен да не вършее по мислите ми, колкото и да ми е тежко, а наистина не ми е леко. А когато понякога, макар само за миг, внезапно през съзнанието ми мине мисълта да се доверя на някого, поне така – в основни линии, тутакси усещам как пламват бузите ми, как се разтреперва брадичката ми, след това изведнъж започва да ме дави някаква спазматична кашлица и се задушавам, като че ли в гърлото ми нещо се троши и ме оставя без дъх. Едва когато отново взема в себе си категоричното решение, че за всичко това и занапред ще мълча като гроб пред другите, то постепенно отшумява.
Избягвам да вкарвам и приятелите си в тези мои достатъчно тъмни мисловни коридори. Защо да ги тревожа, след като това ни най-малко не би подобрило моето положение, а те биха се измъчили, защото не биха могли да разберат кой знае колко от всичко казано. Някои от тях биха се уплашили за мен, а други може и да ми се смеят. А и какво би ми помогнало тяхното разбиране, дори и да е съвсем искрено. Не мога да го очаквам от тях, след като самата аз не съм наясно със себе си. Всъщност искам само да разберат, че нищо ми няма, че не съм никакъв случай, а просто искам да бъда сама. Знам, че съм плевел-саморасляк, може би не така жилав като плевелите по земята, които сами никнат и се грижат за себе си, но не търся никаква утеха заради това.
Как да обясня на хората, че е съвсем нормално да се отдам на вътрешен разговор със самата себе си, защото съм напълно сигурна, че въпросите за истинската същност на родството, които са ме обсебили, не са тема на лек разговор. Зная, че няма да ме възприемат сериозно, но при мен в момента наистина е така, не мога да работя нищо друго, не ме интересува. Единствено на спокойствие да размишлявам какво представляват и по какво се разпознават характерните черти на тази специфична сплав от чувства и наследственост, които определят природата и обсега на роднинската ни близост от останалите ни емоции и качества. Дни наред споря със себе си, понякога твърде жлъчно и нервно, защото лесно се оплитам в безизходни противоречия и емоционални блокажи, от които не мога да се измъкна, а това ме уморява и забавя всичко.
Искам някак си поне на себе си да разясня дали това е роднински инстинкт, програмиран от генетичния чип, вроден в нашата емоционална и обща система, или пък тази близост – за това черпя факти от собствения си живот – по особен начин се решава от самото съзнание за произхода. Дали зад емоциите на роднини от първо коляно стоят специални гени, които засилват взаимните чувства, а зад по-далечните – някакви съвсем други, да кажем по-малко активни? Дали всичко е толкова безвъзвратно свързано и дозирано в нашата психосистема, или все пак голяма част е оставена за свободна житейска импровизация? Така до безкрайност вървя от пример към пример – и от живота, и от литературата – мислите ми се роят, преплитат и разплитат. Като ми се стори, че съм наясно с някои неща, и се отпусна малко, тогава неочаквано се появява отнякъде друго обяснение или въпрос и всичко започва отначало, като че ли по-рано дори не съм се замисляла върху него.
Не, не, биха ми се присмели дори и най-добрите ми приятели, а те не са чак толкова много, ако им кажа дословно какво ме мъчи. Даже не „дори“ и те, а най-много те, и то направо в лицето. Биха били убедени, че този техен смях – а всъщност насмешка, е един от начините поне малко да ме освестят, да ме отрезвят или вразумят. А другите биха ми се присмивали тайно, но по-злобно и може би все пак с малко съжаление. Е, няма да имат този шанс. Всъщност доскоро и аз бих се надсмивала над себе си, защото тези проблеми ми изглеждаха като някаква литературна конструкция. Бях сигурна, че самият живот ги разрешава много по-добре.
Вероятно през цялото време се питате как така се случи, че попаднах в този безизходен водовъртеж – или както искате го наречете. Може би скорошният ми развод не беше чак толкова унищожителна експлозия за мен, та да не мога да се окопитя. Не, не, не е само това, но и то. И всичко друго. Какво друго? Множество различни звуци, цветове и нюанси са преплетени. Кой знае как и кога започна всичко. Може би още преди да се родя. Кога е започнало какво? Нищо, защото всъщност не знам как се нарича. Мисля, че изгубих собствените си координати, тъй като започнах интензивно да мисля за тях. Би трябвало да има някакво медицинско название за това, но с радост ще си остана лаик. Явно, нищо ми няма.
Все пак твърдя, че това не е болест и не се чувствам болна, макар че на някого, който трезво гледа отстрани, може така да му се струва. Сама не знам как да нарека тази своя, ето, да кажем, психоза. Защо психоза, може би е по-добре да кажа обсесия, макар че и тази дума, като я изговоря във връзка със своето сегашно състояние, ми звучи като заболяване. Всъщност това е мой нов навик. Каквото е, такова – не е нужно да търся някакво точно название и така да отварям път към някаква диагноза. В края на краищата, какво лошо има в това някой непрестанно да размишлява – отново и отново – за природата на родството. Нищо, тема като всяка друга, даже значително по-привлекателна, защото в нея всичко ни е много познато, поне така мислим. Само дето, ако се замислим малко повече, скоро ще видим, че нищожна част от нея разбираме правилно. Убедих се на собствен гръб, макар и не по свое желание или намерение. Според мен не съм планирала да бъда сама на себе си опитно свинче и да се движа през собствените си преживявания като през поле за експерименти. Но сега не мога по друг начин. Изглежда, че ако продължа така, с времето ще се превърна и в пациент, и в лекар в една и съща кожа. На мнозина може да се стори, че вече съм достигнала първото ниво на този стадий. Сега не ме интересува кой какво си мисли и кой какво говори, но го казвам така, между другото.
