Когато чуем или видим изписан броят на хората с увреждания в България, се стряскаме. 600 000. За страна с население под 7 млн. това е наистина много. Всеки ден тези хора се изправят пред редица предизвикателства като се започне от все още недобре развитата за тях инфраструктурна среда и се стигне до предубедеността и предразсъдъците, които са основни черти от народопсихологията на българина. Един от най-притеснителни факти обаче е, че 200 000 от хората с увреждания са в трудоспособна възраст, а много малко от тях работят. Това рядко се дължи на физическа или умствена невъзможност да го правят и далеч по-често – на факта, че не им се дава шанс.
Според Конституцията на България всеки има право на труд, а държавата е длъжна да осигури условия за реализацията на това право на хората с увреждания. В тази посока са направени няколко стъпки, но определено има какво още да се желае, най-вече по отношение на проследяването на спазването на наредбите.
В Кодекса на труда например пише, че работодател, който има повече от 50 служители, е длъжен всяка година да обявява работни места, подходящи за хора с увреждания. Колко ръководители обаче всъщност го правят е трудно да се каже. Работодателят също е длъжен да адаптира работното място така, че човек с намалена работоспособност да може да стига до него. Макар сградите на институциите да се сдобиха с някоя и друга рампа, това по никакъв начин не може да се каже за повечето офис сгради. В скорошно проучване хората с увреждания посочиха именно неадаптираната среда като пречка номер 1 за намирането на работа.
Проблем е и това, че много работодатели се отнасят с нежелание или недоверие към хората с увреждания, независимо от образованието или уменията им. В нашето общество все още не може да се преодолее нагласата, че такъв човек е неспособен на пълноценен труд.
„Мисленето на хората трябва да започне да се променя още в детска възраст. Не децата с увреждания да се отделят от останалите, а всички да учат в едни и същи училища, за да се възпита толерантност”, заяви преди време изпълнителният директор на Агенцията за хора с увреждания Минчо Коралски.
Ако закостенялото мислене се промени, страната ни само би спечелила. В последните 24 години България се раздели с огромна част от трудовата си сила, а няма изгледи така чаканото завръщане на емигрантите да се случи скоро. Затова е глупаво да не се използва потенциала на хора, който могат да бъдат включени в общия работен процес. Не трябва и да забравяме, че белег за развитието и цивилизоваността на едно общество е до голяма степен това как живеят по-затруднените, а не облагодетелстваните.
По данни на Агенцията за хората с увреждания има около 120 специализирани предприятия и кооперации, в които работят 2000 лица с трайни увреждания. Те обаче взимат заплата, близка до минималната у нас. Интерес има към програмата на Агенцията за финансиране на проекти за самостоятелна заетост на такива хора, средствата по нея обаче са ограничени.
Мярка, която според Агенцията би помогнала, е всъщност да се ограничи защитата на пазара на труда на работниците с ТЕЛК. Причината – работодател не може да уволни/ съкрати човек с увреждане без разрешение от Инспекцията по труда, затова шефовете избягват да наемат такива хора от притеснение, че в някакъв момент са възможни бюрократични усложнения. Все пак от институцията посочват, че трябва да се запазят защите за увреждания или заболявания, придобити в резултат на конкретния труд.
Повече от 10% от хората в света имат увреждания. Само в ЕС един на всеки шест души е с увреждане. Добри практики, от които България би могла да се поучи, има във Великобритания. Там наистина има множество програми, които помагат на хора с увреждания да си намерят работа, съществуват и т.нар. „защитници” – обикновено високопоставени мениджъри от различни компании, които промотират защитата на хората с увреждания във фирмите си не само. У нас обаче май ще мине доста време преди подобно нещо да се случи.
