Боравенето с факти и поставянето им в определена светлина от медиите е проблем, стар като света. Защото неслучайно за контрола на информацията и разпространението ѝ се говори като за Четвъртата власт.
България е в задните редици на класацията на „Репортери без граници” за медийна свобода. Дали обаче действително ние сме толкова черни – със сигурност има какво да поправяме и то много, но западните демокрации не са толкова чисти, че да не им се намери и едно петънце.
Във фокуса на недотам коректните практики попада и световноизвестната BBC, която е еталон за журналистика. Големите примери в това отношение са от 2009 и 2011 година. В първия случай британската телевизия пусна орязана снимка на митинг от Иран, за който беше съобщено, че е срещу президента Ахмадинеджад. След това в Los Angeles Times се появи цялата снимка, на която се вижда, че това не е събитие за протест, а за подкрепа. Вторият случай беше от Либия – празник на „Зеления площад” в Триполи след падането от власт на Муамар Кадафи. Оказва се обаче, че кадрите са от Индия, а BBC се оправдава, че „случайно” е излъчила неточен материал.
По време на голямата истерия, подклаждана от националиста Найджъл Фарадж, във Великобритания започна истинска медийна кампания за идването на милиони българи и румънци, които щели да откраднат препитанието на британците. Последните официални статистически данни показаха, че след падането на бариерите пред трудовия пазар това не се случи. А журналист от лондонския вестник „Родина”, който е медия за българите във Великобритания, е бил търсен от BBC за интервю по въпроса. Интервю, което не е публикувано. Защо – научете от първоизточника Надя Йончева, журналист от „Родина”.
Още с първите въпроси на британската ми колежка стана ясно, че се опитва да извлече точно определена информация от мен, която да подхожда на тезата и тона на публикациите в местните медии. Ето защо, след почти едночасовото интервю, отделих още време, за да напиша черно на бяло мислите си в имейл до нея. Трябваше да съм сигурна, че съм предала ясно историята и посланията си. Все пак, не представлявах само себе си, а и медията, за която работя тук.
Два дни по-късно се поинтересувах докъде се стигна с публикацията. Колегите с явно неудобство обясниха: главният редактор „силно оряза“ останалите истории с българи и румънци, а вашата изобщо не влезе, защото не сте подходяща, като дошла преди 2014-а.
Надяваме се след тази история да не намразите BBC безкрайно,
неловко се пошегуваха колегите.
Не само че не намразих BBC, но и обикнах шанса си – да докажа нещо, в което вярвам още откакто за пръв път в България видяхме новините на CNN, а именно, че
Западните медии са не по-малко манипулирани от нашите.
(А защо не и повече – в крайна сметка тук медийната трапеза е много по-скъпа!) Ето и интервюто с мен, което BBC никога не публикува. Сами преценете защо то беше не просто орязано, а отрязано.
"Напуснах страната през есента на 2013 година. Тогава напълно ясно почувствах, че държавата България не ме иска.
Привързана съм към страната си, но повече обичам своите деца и трябваше да намеря изход за тях. Не исках един ден и те да са чужденци в собствената си родина.
Зная английски език и затова най-логичният избор бе да потърся късмет за нас в Англия. Без никакви предварителни проучвания или изчислявания на риска се записах в първата срещната агенция за набиране на персонал. Само след три седмици заминах в Девън, където два месеца се грижих за стари хора.
Приятелите ми твърдяха – обезумяла е!
Аз обаче нито за миг не съжалих за избора си. За изследовател на човешките съдби като мен, моите старци бяха преизобилна градина, пълна с тайни и невъобразими истории, които те споделяха с мен.
Тъй като съм и оператор, скоро намерих клиенти за рекламни клипове в Лондон. За двата месеца в красивата английска провинция си бях дала сметка, че час по-скоро трябва да се разделя с нея и да потърся отново града и професията си.
Пристигнах в Лондон със 70 паунда в неголемия си куфар.
Този път близките ми не казаха, че съм луда. Те вече истински се бояха за мен. Бях платила само един ден в общежитие с 15 легла в стаята. Парите щяха да ми стигнат за пет дни. Тогава научих, че срещу чистене на хостела можеш да получиш безплатен подслон. Зарадвах се и хукнах да сменям чаршафи. Скоро обаче си дадох сметка, че кандидатките за безплатно настаняване сме… две.
Едно младо и невинно като Изаура испанче също се бореше за правото си на живот в Лондон.
Отказах конкуренцията с дете на възрастта на собствения ми син. Намерих „боса“ и му предложих сделка – безплатно настаняване в хостела до края на декември (почти цял месец) срещу рекламен филм за общежитието. Ник ме изгледа изпитателно, поиска да види мои клипове. Час по-късно имах първата си сериозна поръчка в Лондон.
Оказа се, че в хостела бяха настанени още двама оператори – датчанин и французин. Когато научиха за „сделката“, се удариха по главите – как не сме се сетили! Обясних им простичко:
Аз идвам от България. Ние сме от оцеляващите – we have brains!
Месец по-късно вече работех за My Own Media и вестник „Родина“ – не само лудия град, но и шантавата ми професия отново ме намериха…
И сега вие ме питате как се чувствам във вашия град. Ако кажа, че съм щастлива тук, ще излъжа. За пръв път от години обаче живея с надежда и виждам, че всяко едно мое усилие е възнаграждавано. Благодарна съм да срещна култура като британската, да взаимодействам с нея. Срещам и нашенци тук.
Трябва да разберете, че българите не сме на Острова, за да преядем със социалните ви помощи. Ние сме гордо племе, балканци… Една неголяма част от дошлите тук са хора неуки, от селата. Те не знаят езика дори, но пък са имали смелостта да рискуват, да работят неуморно, често по 15 и 16 часа на ден, за да издържат фамилиите си в България.
Друга част са такива, които са просто разочаровани от политическата реалност в страната ни. През последните години станахме свидетели на твърде много в нашата политика – безобразия, които надвишават дори пословичното българско търпение. Тази група имигранти също няма да навреди на страната ви. Те идват тук със своя интелектуален багаж, с образованието и уменията си. Изобщо
България е страна, чийто едничък култ е образованието,
a да изучиш детето си е мисия на живота на поколения родители. И това непременно означава университет – схващане, твърде далечно за английските представи.
Колко от вашите млади хора продължават образованието си след 16-годишна възраст и кои от тях решават да учат след 20? Тук често срещам британски професионалисти, които, в течение на разговора научавам, че са завършили просто „курс“. В най-добрия случай той е 2-годишен.
Но кажете ми – как се става архитект на 18?
Когато нашите ученици идват тук, казват, че се връщат най-малко 3 години назад в обучението си – вместо да смятат сложните математически задачи от българското училище, те оцветяват цифри и пеят!
Англия обаче е велика с много други неща и да бъдем тук – свободни, за нас е привилегия, която родителите ни нямаха. Лично за мен Великобритания днес е това, което в Античния свят беше Древна Гърция – носител на модерността и цивилизацията. Как може да си помислите за отделяне от Европейския съюз – та за нас вие сте символ на европейщината!
Не се оставяйте да бъдете манипулирани и подвеждани от политици, които ви учат, че не обединението, а разединението и затварянето прави силата. Защото историята е показала – оцелява не затворената, а отворената, движеща се цивилизация. Нима бихме спорили с Кенет Кларк за това?
И как от милионите емигранти от цял свят, които приехте, точно българи и румънци причиняват конюктивит на политиците ви? Защо ние? Та нали собственият ви статистически институт разкри, че общо работниците от двете страни не надхвърлят 130 хиляди?
Знаете ли, аз се преместих в Източен Лондон, защото ми казаха, че тук имало много българи. Но къде са тези българи, покажете ми ги, аз искам да се запозная с тях!
Хайде да не се лъжем – цели части на Лондон извън централните зони 1 и 2 изглеждат като Азия,
а жителите им не отстъпват и на инч от източните си навици. Те се чувстват като в собствените си страни, дори те гледат враждебно, ако си жена без забрадка.
Чудя се – какво вие - британките, мислите за това?
В края на този разговор не мога да не се върна отново при Кенет Кларк. В предговора на забележителната си книга той пише: "Какво е цивилизация? Не знам. Не мога да ѝ дам абстрактно определение - все още не. Но мисля, че мога да позная цивилизацията, когато я видя."
Дори в крайните квартали на Лондон – събрали арабските, но и източноевропейски имигранти, аз познавам Европа.
Отговорност на всеки едни от нас, европейците на Стария континент, е да запазим Европа на традиционните ценности, внесени тук от елинизма, а сетне и от християнството: демокрация, свобода, справедливост, търпение, милосърдие, мир. Плодове на европейския дух, които нашите и вашите националисти все по-често се надяват да забравяме.
