На 6 януари (25 декември стар стил) честваме 177 години от рождението на една от най-важните и значими фигури в българската история и литература - поетът и революционер Христо Ботев.
Символиката, която носи името на Ботев за българите, далеч не е само историческа. Христо Ботев е символ на сила, вяра и кураж, национално самосъзнание, борбен дух и стремеж.
Стремеж за свобода, за по-добро бъдеще и за запазване на достойнството на един народ, който дълги години е мечтаел за независимост. Неговите думи и дела вдъхновяват поколения българи да съхраняват своята идентичност, да отстояват правата си и да се борят за каузи, по-големи от личните интереси.
Ботев не е само историческа личност – той е идея, която продължава да живее в сърцата на всички, които мечтаят и действат за едно по-справедливо общество.
Историята, за която знаем малко
Роден на 6 януари 1848 г. в град Калофер, в стаята на калоферското училище, където живеят родителите му, Христо Ботьов Петков започва своя житейски път в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.
През 1854 година Ботьо Петков не успява да се споразумее с калоферската община за заплащането си и се премества в Карлово. Там семейството живее в къщата на майка му в Табашката махала, а Христо Ботев тръгва на училище, като негов учител е баща му.
През 1858 година Ботьо Петков обвинява управата на карловската община, че се опитва да си присвои пари, завещани за училището, след което се връща в Калофер. Общината се опитва неуспешно да го настани в къща на живеещия в Цариград търговец Христо Тъпчилещов, след което семейството се настанява в къща на хаджи Нестор. След връщането им в Калофер, Христо Ботев постъпва в местното трикласно училище, където учител отново е баща му.
Бунтар по душа
През 1863 година, по желание на баща му, Ботев заминава да учи в Одеса, получавайки стипендия от руското правителство. Когато пристига, младият Христо се свързва с Одеско българското настоятелство, за което има препоръчително писмо от Найден Геров, и неговия член Никола Тошков, заможен търговец, роден в Калофер и познат на баща му. Ботев постъпва във Втора гимназия като „волнослушател“, тъй като не е достатъчно добре подготвен за редовен ученик, се настанява в нейния пансион, където по това време живеят още десетина български ученици.
Още с постъпването си в гимназията Ботев трудно се вписва в учебната дейност – той непрекъснато се оплаква от строгата дисциплина, налагането на която включва и физически наказания, но в същото време често отсъства от занятия, участва в сбивания със съученици и се отнася високомерно към повечето си учители.
През 1864 година той напуска училищния пансион и започва да живее самостоятелно в различни квартири. Въпреки настоятелните писма на баща му и опитите на Никола Тошков да му повлияе, той занемарява училището и отблъсква българската общност в Одеса, като мнозина нейни представители ограничават контактите си с него.
След като получава известие, че баща му е тежко болен, решава да се върне у дома, където впоследствие започва да преподава в местното училище.
Пътят към революцията
Заради една своя реч, която произнася на празника на светите първоучители Кирил и Методий, поетът е принуден да напусне завинаги родния си Калофер. Със стремеж да продължи образованието си, баща му му дава известна сума пари и го изпраща отново за Цариград и Одеса, но без да извести семейството си, Христо Ботев се отклонява от пътя и през септември пристига в Румъния.
Идеите, които той носи дълбоко в сърцето си, за политическото освобождение на България, намират реализация в цялостната му дейност в Румъния.
Занимава се печатарство, научавайки печатарския занаят от друг велик калоферец - дядо Димитър Паничков. Той издава първия си вестник “Дума на българските мигранти”, за мото на който вестник той поставя своето мото, своята максима “Истината е свята, свободата е мила” и посвещава живота си на тези две неща.
В началото на 1868 година в Браила се намират много хъшове, готвещи се да преминат през лятото в България в няколко чети – това наистина се осъществява от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Самият Христо Ботев се записва в четата на Желю войвода, на която е определен за писар, като тогава пише стихотворението „На прощаване“. През пролетта Ботев играе в организираните от Войников театрални постановки, но след като участва в сбиване с група турци в градския парк, през следващите месеци се укрива от полицията в печатницата на Паничков. През юни той пътува с Желю войвода до Одеса в търсене на пари за въоръжаване на четата, но след връщането им, Желю войвода е задържан от румънските власти и четата така и не преминава в България.
През лятото на 1874 година Христо Ботев се включва активно в работата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и участва в неговото общо събрание на 20 – 21 август, където е избран за един от петимата членове на комитета, заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков, Панов и Тодор Пеев, а след това става и негов секретар.
Заради слухове за присвоени от него обществени средства и разминавания с вижданията на комитета, на 30 септември 1875 той напуска Българския революционен централен комитет.
Към края на същата година в Гюргево е създадена нова група, Гюргевски революционен комитет, включваща Стефан Стамболов и Стоян Заимов, която се заема с подготовката на ново въстание в България. Плановете на Гюргевския комитет за въстание предвиждат активна работа във вътрешността на България и организират в Румъния няколко чети, които да преминат границата и да подпомогнат въстаниците. От началото на 1876 година дейци на комитета активно подготвят голяма чета, набирайки хора, пари и оръжие.
През април става ясно, че Панайот Хитов няма да оглави четата, предвидена за Врачанския окръг. Врачанските апостоли Никола Обретенов и Георги Апостолов се срещат с Ботев и той им предлага сам да оглави четата. Тази среща става ден, след като на 13 април се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета – Иванка.
На 20 април Ботев заминава за Кишинев и Одеса, за да търси доброволци за четата (сред тях е бъдещият подвойвода на Ботевата чета, току-що завършилият военно училище Никола Войновски), като успява да получи и известни парични дарения.
Той се връща в Букурещ на 1 май – междувременно въстанието в Копривщица е започнало и апостолите във Врачанско искат четата да замине по-рано от планираната дата 11 май. Взето е решение това да стане на 5 май.
Към четата на Ботев се присъединява и друга значителна и добре финансирана и въоръжена група, подготвяна за преминаване в България от Българското човеколюбиво настоятелство, ръководено от Киряк Цанков. В оставащите до заминаването дни Ботев издава и единствения брой на своя последен вестник „Нова България“.
Решението за преминаване на четата в България на 5 май не се осъществява поради различни затруднения, най-вече в снабдяването с оръжие. Планът за самото преминаване предвижда отвличането на параход, което да предизвика значителен международен отзвук. Участниците в четата са разпръснати в различни дунавски градове, за да не привличат внимание. Самият Ботев пристига от Букурещ в Гюргево на 13 май, а на 16 май се качва заедно с част от четата на австро-унгарския кораб „Радецки“.
На парахода Радецки се качват части от четата от различни пристанища, с една-едничка цел - да не събудят подозрение. Всички българи знаят как преди Козлодуй отварят сандъците, обличат униформите, но малцина са чували, че в това завладяване на парахода "Радецки" не е пострадал нито един от пасажерите и касата на парахода е останала непокътната, разграничавайки действията от терористичен акт и причислявайки ги към една организирана военна операция. Четата слиза на Козлодуйския бряг по две причини - там брегът е достатъчно висок, че да може плавателният съд да навлезе близо до него, а голям турски гарнизон има чак във Видин.
На 17 май към обяд четниците слизат от парахода на Козлодуйския бряг и се отправят към Враца, минавайки през селата Бутан и Борован, но никой от тамошните българи не се присъединява към четниците, въпреки предварителните очаквания.
От Козлодуй до Враца четниците водят непрекъснати сражения, в гръб ги преследват башибозуци, черкези, а вече стигайки до Враца, срещу тях се изправя и редовна турска войска с планински оръдия.
През целия ден на 18 май Ботевата чета се отбранява на Милин камък от около 200 – 300 черкези. Те се надяват на помощ от Враца, където очакват да започне въстание, но това така и не става. Вместо това към Милин камък са изпратени части на редовната османска армия и около 30 от четниците са убити или ранени, включително и подвойводата Перо Македонец, който е прострелян в коляното.
Краят на един живот, който ражда велика идея
Последното сражение, в което участва Ботев, е в района на Камарата, Копена и Околчица. Революционерът ръководи западните позиции, а Войновски, с другата част от четата, ръководи източните позиции. Сражението трае през целия ден, а около обяд Войновски успява да разкъса обръча на редовната турска войска и да изтегли част от четата. Остава Ботев с четниците, които са под неговото командване.
Късно привечер редовната османска войска се изтегля от мястото на сраженията, а уморените четници се отправят до най-близкият извор, за да утолят своята жажда. Заради простреляния в коляното Перо Македонец обаче войводата и неговите приближени са принудени да изостанат назад. Те присядат да починат на един камък и започват да обсъждат следващите стъпки на четата.
Трябвало е да се реши накъде да продължат, дали да се върнат по пътя, по който са дошли и отново да опитат да преминат Дунав, да продължат по билото на Балкана към Сърбия или да слязат на юг, въпреки съмненията, че в Панагюрище въстанието е потушено. Завързва се спор накъде да продължи четата. Ботев се изправя зад скалата, за да извика четниците, за да продължат по билото на Балкана и да се опитат да се съединят с откъсналите се още на обяд четници, ръководени от Никола Войновски. Тогава куршум, който е изстрелян от позициите на черкезите, не на редовната турска войска, пронизва Ботев.
Единствените свидетели на трагичната смърт на войводата са Никола Обретенов, Перо Македонец, Георги Апостолов, Сава Пенев и Димитър Тодоров - Димитрото.
Според официалната версия и спомените на свидетелите, вражески куршум улучва Ботев и той издъхва в ръцете на Никола Обретенов. Множество историци и експерти обаче поддържат твърдението, че заради намалената видимост, голямото разстояние и спецификата на оръжията тогава, този изстрел е направен много по-близо от това, което разказват в спомените си оцелелите, което навежда на мисълта, че Ботев е убит не от черкезите, а от един от своите четници. Тази версия и до днес е дискусионна.
Повече отвсякога обаче е важно да си спомняме Ботевото наследство – не само като подвиг, но и като пример за сила на духа и непримиримост към несправедливостта. Нека си спомним Ботев не само в моментите на национални чествания, но и във всекидневните си усилия да бъдем достойни граждани на страната си. Защото, както сам той пише: „Който падне в бой за свобода, той не умира!“
