Наследството, оставено от тоталитарните режими на 20-ти век, е живо и до днес. А в някои случаи то дори се е изродило до заплаха за целия свят - както показва случаят с "мутанта" Северна Корея.
Тези дни се навършиха 60 години от смъртта на Сталин, с която навремето настъпи краят на системния масов терор, характерен за неговото управление. Изградената от Сталин империя живя обаче още цели 40 години. А нейни съхранени издънки има и до днес - Северна Корея, Китай, Куба, както и Виетнам и Лаос.
Апокалиптично
Най-страшната от тези диктатури е севернокорейската, която по структура почти идеално обединява две тоталитарни системи - фашистката и комунистическата. С помощта на идеология, която представлява комбинация от маниакалния култ към личността и расисткото учение за превъзходството на корейския народ, режимът държи населението в пълен страх и изолация.
Апокалиптичните визии за приближаваща голяма война, в която врагът трябва да бъде унищожен и изгорен, правят севернокорейските ръководители непредсказуеми. Може да се предположи, че снабден с атомно оръжие, режимът няма да се поколебае да предизвика световен ядрен конфликт. А заканата, че Пхенян си запазва правото пръв да натисне копчето, показва колко сериозно трябва да се възприема заплахата, произтичаща от Северна Корея.
Предизвикателството Китай
Съвсем друг път на развитие извървя комунистическият режим в Китай - той заложи на един вид динамичен държавен капитализъм, който превърна страната във втората икономическа сила в света. Същевременно режимът усилено се въоръжава и залага на идеология, водеща до появата на краен национализъм. Негов фундамент е разбирането за тоталното превъзходство и надмощие на Китай в целия азиатски регион.
Въпреки наченките на модернизация, режимът в Китай остава ако не непременно тоталитарен, то поне строго авторитарен. На много места в провинцията местните партийни организации упражняват властта си със сила, която на моменти граничи с тероризъм. Освен това партийните структури по места нерядко наподобяват структурите на мафиотските организации, а чудовищната корупция и децентрализираният произвол подкопават стабилността на режима и икономическия възход на страната. В дългосрочна перспектива именно Китай, с неговия посттоталитарно-авторитарен модел на развитие, ще стане най-голямото предизвикателство за западната цивилизация.
Архаичният кубински модел
В сравнение с китайските комунисти, "колегите" им в Куба изглеждат като изкопаеми от праисторическо време. Кубинското комунистическо ръководство се крепи на ореола и славата на единствения и несменяем Фидел Кастро, макар напоследък кормилото да е в ръцете на неговия брат Раул.
Десетилетия наред комунистическият режим в Хавана се държеше на повърхността благодарение на щедрата подкрепа и подаяния от Съветския съюз, а след неговия крах репресивната система на Кастро беше поддържана от петродоларите на новия му благодетел - починалия наскоро венецуелски президент Уго Чавес. Може да се очаква, че със залеза на великия вожд бавно ще отмира и кубинската диктатура. Но остава неясно доколко този преход ще стане с мирни средства.
Обратното се случва в Русия, където при президента Владимир Путин е в ход възраждане на старите тоталитарни структури от времето на Съветския съюз. С някои различия - кремълският деспот, чиято власт продължава да се крепи на апарата на тайните служби, се легитимира чрез /привидно/ честни и свободни демократични избори. Същевременно влизат в действие лостовете на историческия ревизионизъм - престъпленията на сталинизма, ако въобще бъдат споменати, се омаловажават или се представят като незначително явление в иначе величествената съветска епоха.
Източник: Дойче веле