Миналата седмица се появи новина, че племето маско пиро от Перуанска Амазония се е опитало да установи контакт с цивилизацията. В миналото тези диваци винаги са отказвали общуване с чужденци, бягайки и понякога убивайки тези, които се опитват да се срещнат с тях.
Във връзка с това сп. New Scientist предлага кратка справка за сегашното положение на нещата с подобни народи.
Колко още такива племена има, никой не знае. По груби оценки те може да са повече от сто. Повечето обитават Амазония и Нова Гвинея, смята Ребека Спунър от лондонската организация Survival International, която се грижи за спазването на правата на аборигените. Най-точни изчисления е направило бразилското правителство, което провело изследване на джунглата от въздуха, поговорило с повече или по-малко словоохотливи народи за техните съседи и накрая наброило 77 племена, с които още никой не е контактувал.
Такива групи очевидно са около 15 в Перу и няколко – в други амазонски страни. Няколко десетки се крият вероятно в индонезийската част на остров Нова Гвинея. Два народа живеят на Андаманските острови близо до индийското крайбрежие. Възможно е да има и в Малайзия, а също в централните райони на Африка.
Спунър отбелязва, че повечето подобни групи все пак имат някакви контакти с цивилизацията, но косвено – чрез други аборигени.
Много амазонски племена избягват общуването заради негативния си опит. Например маско пиро се оттеглило от домовете си в джунглата. Според бразилския етнолог Глен Шепърд причина за това са станали кървавите нападения на бандити, наети от каучоковите компании, в зората на ХХ век. Редица изследователи наричат такива племена насилствено изолирани и ги отличават от тези, с които не е установен контакт.
В последните години аборигенската ксенофобия се е засилила поради нашествията на мини, нефтени компании и дървосекачи. Така през 1995 г. нефтената промишленост плътно стигнала до земите на племето уаорани в Източно Перу. Работниците били предупредени: всеки, който няма дрехи, следва да се смята за опасен дивак.
В Перу и Бразилия били приети закони, забраняващи да се встъпва в контакт с нежелаещи това диваци (с изключение в крайни случаи) и определените територии, на които аборигените могат да живеят в тишина и спокойствие. Но в законите има множество вратички, които с удоволствие се ползват от мините и петролните компании.
Затова антрополозите рядко стават първите хора, срещнали се с тези племена. Мисионери и ловци на природни богатства почти винаги ги изпреварват, оплаква се Ким Хил от Аризонския университет. Затова не съществуват единни правила на общуване с новооткрити народи, макар че етичен кодекс все пак е изработен от Американската антропологична асоциация.
Защо някои племена все пак излизат от изолация? Често това е резултат от натиска от страна на цивилизацията, отбелязва Спунър. Например в някои случаи индиански селища се изравняват със земята от булдозери, а на жителите им се предлага да хващат в четирите посоки. Понякога дори ги убиват. На оцелелите не остава нищо друго, освен да се надяват на милостта на завоевателите.
Впрочем от време на време контакти протичат без насилие и аборигените започват да се доверяват на чужденците. „В края на краищата това е естествено за човека – да се стреми да разширява кръга на общуване – подчертава Хил. – Съвременната медицина, металните оръдия на труда, образованието – пред това няма да устои и най-примитивното племе.” Но контактите често носят при непознатите туземци патогени (особено инфекции на дихателните пътища), от които може да загине половината племе, ако не му предоставят достъп до съвременната медицина.
Уви, обикновено народите, решили се на трудната крачка, се спускат на самото дъно на новото за тях общество. И все пак, според Хил, нито един от познатите му аборигени не би се съгласил да се върне към стария живот.
