Звездата на "Седем часа разлика" Калин Сърменов е завършил Художествената гимназия, а после и ВИТИЗ в класа на Гриша Островски. Освен художник и актьор, той е режисьор и не по-малко известен музикант.
Негово дело са култовите хитове на "Контрол" - "Най-щастливият ден" и "Булка". Известно време е бил член и на бандата "Чувал-чувал", които изпяха незабравимия рефрен "Ще взема да се гръмна с патрони за глиган. Твърде съм красив, за да живея сам".
Противно на очакванията на хората за Калин Сърменов обаче, най-важните неща са семейството, близките и приятелите му. Повече за тях, кариерата и амбициите си, разкрива самият Калин пред Avtora.com.
- За първи път видяхме лицето ти в реклама на мобилен оператор. Оттогава до появата ти в сериала "Седем часа разлика" как се разви животът ти?
- Животът ми не се промени особено, след като участвах в телевизионната реклама на първия мобилен оператор преди години. Единствено лицето ми стана разпознаваемо. Иначе аз си останах все същият скучен човек. Честна дума, много съм скучен. И преди, и сега се занимавам с реклама. Това че сега ми се обръща толкова внимание покрай филма, е до голяма степен случайност.
- Калин или Милото, както доста хора те познават покрай персонажа ти в сериала?
- Нека да е Калин, въпреки че напоследък Милото като че ли се наложи повече като обръщение. Сега се сещам за един забавен случай - в магазина ме вижда една девойка и като се развика – Милото, та Милото, всички започнаха да се обръщат.
- Като стана дума за героя ти, намираш ли някакви допирни точки между теб и него? Съществуват ли подобни персонажи в реалността?
- Не, определено не. Може би арогантни и прости – да, но като Милото - не. И си мисля, че е и по-добре и да не съществуват.
- Как се чувстваш в сериала "Седем часа разлика" и какво да очакваме от героя ти занапред?
- Чувствам се на място там. Опитах да покажа как трябва да се работи, въпреки че държа да отбележа, че нямам опит в киното, участвал съм само в минисериала "Църква за вълци". Би трябвало да съм много зле, тъй като нямам опит но... въпреки това се получи.
Това, което показвам в "Седем часа разлика", е една система, начин на мислене, която в България не се практикува и никой не я познава и преподава, защото във ВИТИЗ учат твърде неподготвени хора, крайно несъстоятелни с изключение на един-двама. И се убеждавам в това непрекъснато, работейки с млади хора, които идват при мен. Те нямат нужната подготовка и нивото им е твърде далеч от желаното. А причината е, че никой нищо не им показва. Все пак тук не говорим за талант, а за професия. Това е логика, система и математика като всеки друг занаят.
Ще дам пример, че има формула за забиване на пирони, която преподават в Лесотехническия университет. Каква е системата? Тя е принципът на събиране на две противоположности. Когато те се сблъскат, се изгражда един нов свят, който започва да живее самостоятелно и да отговаря, и да създава свои собствени принципи и закони.
Например: Милото чете книги, а в същото време убива. Тези две неща са взаимно изключващи се на пръв поглед, но когато се сблъскат и ги направиш с желание и любов, хората започват да го харесват. Той става симпатичен. Милото е продукт и аз знам, че трябва да го продам, защото моята работа като рекламист е именно такава. И отивайки във филма, искам да продам Милото, да го харесват. Него го харесват от бебе до баба – това е всеизвестен факт.
- За България винаги се е твърдяло, че разполага с много талантливи актьори. Подкрепяш ли това мнение?
- Тези с които работя в "Седем часа разлика" наистина са талантливи и можещи, но не мога да кажа същото за всички. И веднага ще ти дам пример. Преди няколко години се съгласих да участвам в една постановка и понеже не практикувам тази професия, не си изкарвам хляба с нея, се опитах да не преча на професионалистите. Бях първи там, последен си тръгвах, с научен текст. Всички останали, с много малки изключения бяха последни и никой не си знаеше текста.
Тогава им казах: "Момчета, ако това за вас е професионализъм, значи нещо не сме се разбрали". Това е една от причините да не искам да се занимавам с театър и въобще с тази професия, а не, че не я обичам. Обичам я, но начинът, по който тя в момента се реализира в България, за мен е непрофесионален. Нивото е изключително ниско, а през последните десет години става все по-зле и по-зле.
И няма критерии, никакви. Заболява ме душата, като знам колко усилия съм хвърлил през годините. Добре, че е този филм някой да ми обърне внимание.
- Винаги си казвал, че целите определят живота ти. За какво се бориш днес?
- Години наред животът ми е бил посветен на борбата с киното и театъра и стремежът ми те да станат едни по-добри пространства, да се развиват. За съжаление обаче те стават все по-нелогични. И затова се радвам, че българските сериали дадоха известен тласък. Но ние не трябва да бъдем самодоволни от резултатите, а да мислим как това да се развие и да се превърне в индустрия.
Защото все още, за съжаление, това е логика на случайността. Ако ние обаче създадем принципи, по които това нещо да се развива, ще стане индустрия. И не трябва само да се радваме, а повече да работим. Може би моментният ентусиазъм е грешка на растежа, но все пак е и стъпка във вярната посока.
- Преди време в ТВ предаване беше казал какъв трябва да е истинският мъж?
- За съжаление, проблемът на съвременното ни общество не само у нас, а и в световен мащаб, е точно мъжът. Напоследък той започва да изчезва, защото хората изгубиха представа какво точно съдържа тази дума. За мен истинският мъж трябва да бъде слаб, да може да плаче, да се усмихва, да обича и да не се срамува от това. А не както се вае образът на съвременника ни от реклами и модели, където той е силен, безчувствен и непоклатим.
Мъжествеността не се крие в това. Тя се заявява чрез заставане зад думите, зад действията, чрез поемането на отговорност и в борбата, а не в това да се бием в гърдите. Ето тук се обърка нашето общество. Заради липсата на логика ние нямаме нормален преход и продължаваме да бъдем управлявани от хора от предишния строй, което създаде и липсата на правила и доведе до изкривяване на представата за всичко. И, естествено, нищо не се случи случайно.
- Съжаляваш ли за нещо през изминалите години?
- Да. Затова, че останах в България. Имах възможността да замина, но постъпих глупаво. Беше ме страх, тук се чувствах по-комфортно и започнах да се залъгвам с глупости. Сега обаче повече съм готов да го сторя, тъй като вече нямам амбиции. С удоволствие бих работил на бензиностанция в чужбина, но поне ще знам защо го правя. Точно поради тази причина, когато голямата ми дъщеря Дария беше на 11 години, я изпратих да се образова във Виена. В момента е в София и учи в СУ, тъй като е зле с българския език, но след това смята да замине за Лондон. Същото възнамерявам да направя и с малката си дъщеря Димана, въпреки че с годините се промених към децата си.
Ще ми е много трудно Димана да е далеч от мен, но със сигурност ще опитам. Иначе аз съм много щастлив от личния си живот, но в професионален план може би щеше да е по-различно. Не се оплаквам за себе си, а за хората след нас, защото какво им предлагаме, какво им оставяме?!
