Световната здравна организация (СЗО) публикува данните на редица показатели в сферата на психиатричната помощ за страни от цял свят. Данните за България показват за пореден път, че ситуацията в тази сфера е в плачевно състояние, но според специалистите подобна информация излиза от 20 години поне и никой не се трогва, разказва кореспондентът на Actualno.com.
Едва 2.7% от бюджета за здравеопазване у нас се отделят за психиатрично лечение. Парите са малко, така че за пациент се харчат по 12.94 лв. 2924 психиатри у нас практикуват професията си, а така на 100 000 души население се падат по 7.
Детските психиатри у нас са само 22, там пропорцията към 100 000 деца дори не стига и за половин психиатър. У нас има 12 психиатрични болници, 22 психиатрични отделения към многопрофилни болници, две научно-изследователски звена, 128 резидентни домове за хора с психиатрични проблеми, от които две за деца и възрастни. На 100 000 души население има около 18% медицински сестри, подготвени да работят в тази сфера, около двама психолози, почти един социален работник и "други работници в тази сфера"- 12.73%.
Последните данни впрочем говорят много за запознатите с темата, доколкото в други страни точно тези категории професионалисти са решаващи при възстановяването на психиатрично болните и тяхната ресоциализация. И макар ситуацията да дава все така лоша тенденция към влошаване у нас в последните десетилетия, интересното е, че тя не винаги е била такава.
В България има пример на болница, която преди 50 години е осъществила не само модерните идеи в психиатрията навремето си, но за която в момента може само да се мечтае. Това, което е било, вече го няма, а опитите да бъде възстановено, удрят на камък. Става дума за Държавна психиатрична болница "Д-р Георги Кисьов" в Раднево. Разказва д-р Иван Добринов, завеждащ отделението за зависимости там:
"Тъжно е, че историята на лечебните програми за зависими в България тъне в праха и на боклука. Отношението към хората с психични проблеми доста се е променило, при това в негативна посока. Стигма винаги е имало. Преди години тенденцията е била те да се изолират в болници в затънтени места, за да не се движат сред останалите хора. В повечето здравни заведения условията са били сравнително добри: имало е достатъчно персонал, храна, отопление и т.н.
Психиатричната болница в Раднево е малко по-особен случай. В началото тя по нищо не се е различавала от останалите медицински заведения: болните са прекарвали повечето си време по леглата в затворените отделения. При хубаво време са ги разхождали по двора. Акцентът е бил върху изолацията и медикаментозното лечение, доколкото това е било възможно при ограничения брой лекарства по онова време. Коренна промяна е настъпила след назначаването на д-р Георги Кисьов за главен лекар.
Той е имал възможността да учи в Чехословакия и да се запознае с един много по-прогресивен терапевтичен модел. Съчетанието от професионална компетентност, ангажираност, борбеност и непоколебимост са му дали възможността да промени облика на здравното заведение. Днес подобен подход се нарича системен. Болницата е създадена през 1956 г. През 1964 г. е обособено първото самостоятелно противоалкохолно отделение с 50 легла, а през 1968 г. то е разширено за 80 болни. Инициативата за изграждането му е на д-р Георги Кисьов и д-р Васил Пеев. През есента на 1980 г. е завършена и сградата на сегашното Шесто мъжко отделение със 70 легла и затворен профил за пациенти в тежко състояние. Построен е и филиал, който функционира на принципа на защитените жилища. Персоналът още по онова време въвежда комбинация от медикаментозни и психотерапевтични методи, популяризира разбирането на зависимостта като болест.
През април 1964 г. в болницата е учреден „Клуб на стремящите се към трезвеност - първият социотерапевтичен клуб за зависими, създаден в България. През 1968 г. той става основа за създаване на терапевтичните общества в болницата. Въведена е система за позитивни и негативни санкции, наречена „Точков лимитен метод”. Използвани са и различни други поведенчески методи, например връчване на грамоти на алкохолно болни с трезвеност 1, 3, 5 и над 10 години. Започната е и семейна групова психотерапия. Пациентите са включвани активно в трудотерапия, спорт и арттерапия.
Пробив е било създаването на терапевтична среда – „мильотерапия”. Така животът им в болницата е бил максимално пълноценен. Имало е известна степен на институционализация поради лошото отношение на обществото, но пък се е достигало до пълноценно функциониране на болните. Призивът в онези години - и в преносен, и в буквален смисъл - е бил: "Да свалим оградата!".
40 години безхаберие на управляващите води до точно обратния процес: оградата е окрадена и външни хора плячкосват базата. Болните остават да тънат в мизерия. За ресоциализация и дума не може да става. След изписване, пациентите се изхвърлят извън здравните заведения без никаква подкрепа и идея как ще се справят. Повечето от тези увредени хора скитат по кофите за боклук, спят навън, тормозят близките си и деградират физически, психически и социално. Сега пак има стигма, но без институционализация. Болните бързо рецидивират.
Деинституционализацията би имала смисъл, ако се изгради функционираща система, която да предложи алтернатива: възможност да се достигне оптимално самостоятелно функциониране на хронично болните в общността. Такова нещо засега няма и освен високопарни приказки и тонове изписана хартия, нищо интересно не се е случило. Старата система е унищожена, а нова няма. Това е за сметка на цялото ни общество, най-вече на болните и техните семейства. Системата предполага наличието на етапно лечение: на спешна психиатрична помощ, на затворени стационари за овладяване на острите състояния, на дългосрочна психосоциална рехабилитация за няколко месеца, на програми за ресоциализация в общността, на превантивни и на фамилни служби. Всички тези елементи би следвало да работят координирано в пълен синхрон. Засега това си остава само мечта.
В повечето държави има ясна политика по въпроса. Институциите изграждат ефективни терапевтични структури и подпомагат усилията за възстановяване на хората с психични разстройства. При нас пак всичко е наопаки. От 2000 г. се говори за реформа, но тя така и не се случва. Пишат се национални стратегии, планове, стандарти. Когато срокът на съответния документ изтече без всякакви резултати, той просто се пренаписва за нов период. Теоретичните насоки са ясни, но няма никакви конкретни действия за промяна.
За всичко това разказва в документалния си филм "Това ни вълнува" Борислав Балевски. Филмът е сниман през 1982 г. и е дипломна работа във ВИТИЗ.
