Измина втората година на „арабската пролет”, която избухна след публичното самозапалване на уличен търговец в Тунис. Днес процесът на трансформация, който свали от власт трима диктатори, достигна до задънена улица.
За процеса, който оказа дълбоко въздействие на политиката и обществения живот в Близкия изток, вече е написано много. Той започна в Тунис и доведе до падането от власт на режимите в Египет, Либия и Йемен. Някои определят този процес като революция, други твърдят, че съществува заговор за идването на власт на ислямистите.
Вълнението, изпитано при запалването на първата искра в Тунис, днес вече не е толкова голямо. В някои кръгове текущата ситуация предизвика редица въпроси и разочарование. Ето така изглежда хронологията на събитията през последните две години в страните, усетили влиянието на „арабската пролет”.
Тунис
След самозапалването на търговеца Мохамед Буазизи в Тунис разгневените от бедността и безработицата тунизийци в продължение на няколко седмици протестираха по улиците. Президентът Бен Али първоначално обеща безпощадно да потуши протестите, но след ескалирането на насилието на 14 януари 2011 година бе принуден да се оттегли от управлението след 23 години на власт и да избяга в Саудитска Арабия. Бен Али бе осъден задочно на 35 години затвор за корупция. Присъствието на представители на сваления режим в състава на временното правителство, формирано на 17 януари 2012 година, още повече покачи напрежението. На изборите на 23 октомври 41% от гласовете спечели дълго време забраняваната ислямистка партия „Възраждане”. След идването на власт на ислямистите в светските и либералните кръгове се породи безпокойство и през последните месеци протестните акции не стихват.
Египет
Народният бунт, започнал на 25 януари 2011 година, доведе до края на 30-годишното управление на Хосни Мубарак. На 12 февруари Мубарак предаде властта на армията. Два дни по-късно управлението бе поето от Висшия военен съвет, който бе начело на страната до провеждането на избори. На изборите на 28 ноември с голяма разлика изборите бяха спечелени от „Мюсюлмански братя”. На президентските избори през юни 2012 година кандидат на победилата партия стана Мохамед Мурси. Но този път борбата за власт избухна между новия режим и армията. Висшият военен съвет разпусна парламента, в който доминираха ислямистите. През ноември опозицията, състояща се от светски, либерални и християнски движения, се противопостави на конституционните промени, за които настояват ислямистите. Напрежението се запазва преди втория етап на конституционния референдум.
Либия
Ударът срещу 40-годишния режим на Муамар Кадафи не закъсня. На 17 март 2011 година Съветът за сигурност на ООН прие резолюция за военна намеса в Либия. Опозицията създаде Национален преходен съвет, който през юли бе признат от международната общност за законно правителство на Либия. На 20 октомври 2011 година в Сирт беше убит Кадафи. Ситуацията в страната все още не е спокойна на фона на продължаващите конфликти между отделни въоръжени групи и поддръжници на предишния режим.
След победата на либералния съюз на изборите през юли 2012 година едва четири месеца по-късно стана възможно формирането на ново правителство. Убийството на американския посланик Крис Стивънсън при нападението срещу консулството на САЩ в Бенгази показа мащабите на хаоса в Либия.
Бахрейн
Мобилизацията на шиитите в процеса на „арабската пролет” с цел оказването на натиск на управляващата сунитска династия не беше изненадваща. След започналите през февруари 2011 година протестни акции през март страните от Персийския залив, начело със Саудитска Арабия, изпратиха свои военни в Бахрейн за подкрепа на сунитското правителство. След жестоки сблъсъци опозицията беше потушена. Династията обвини Иран, че иска да провокира шиитите, а продължаващите протести в Бахрейн доведоха до увеличаване на недоволството сред шиитите в Саудитска Арабия.
Йемен
От януари 2011 година Йемен се превърна в сцена на мащабни протести. По време на протестите срещу президента Али Абдула Салех се стигна до сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност и загинаха десетки хора. Въпреки действията на режима, опозицията продължи своите протести, а редица кланови лидери, военни и официални лица се отказаха от подкрепата си за ръководството. Салех не смяташе да подава оставка, но бе ранен при атака срещу президентския дворец на 3 юни 2011 година и замина за лечение в Саудитска Арабия. След няколко месеца на неопределеност Салех даде съгласие за подписването на споразумение за предаване на властта. Победата на заместника на Салех – Абдураба Мансур Хади, на изборите през февруари 2012 година не удовлетвори опозицията. Напрежението в страната се запазва и заради сблъсъците с активисти на „Ал Кайда”.
Сирия
Протестите, започнали след задържането през март 2011 година в сирийския град Дераа на група младежи заради графити с лозунги за промени и свобода, станаха повод за началото на гражданска война в страната. Опозицията твърдеше, че силите за сигурност са открили стрелба по участниците в мирен протест. Президентът Башар Асад определи случилото се като „заговор на Израел и САЩ”. През юли 2011 година бе създадена Свободната сирийска армия – формирана от сменили фронта военни. За опозицията се оказаха недостатъчни внесените промени в конституцията и проведените на 7 май 2012 година първи демократични избори в Сирия за последните 40 години. От началото на конфликта са загинали над 42 000 души.
Радикал
