На 8 септември честваме 330 годишнината от въстанието и 50 години от обявяването на Чипровци за град.
През далечната 1688 г. чипровци се вдигат за освобождение на „великото царство България“. В по-голямата си част те са католици, а техните преки потомци повече от три столетия живеят в областта Банат – тогава в Хабсбургската империя, днес на територията на Румъния и Сърбия. Паметта за въстанието е важна както за банатските българи, така и за цялата ни нация.
Чипровци възниква като рударско селище по време на Второто българско царство. Получените от българските царе привилегии са запазени от османската власт, която има сериозни приходи от града и неговото стопанство. В града съществува местен елит: фамилиите Парчевичи, Княжевичи, Пеячевичи, Соимировичи и др. Въпреки сигурните приходи от „бизнеса“ на българите, властите брутално нарушават дадените им права, събират българчета като „кръвен данък“, шири се голяма корупция. Това става и причина за избухването на въстанието. Идеята за него е
жива, благодарение на духовните и интелектуални водачи, сред които се открояват Петър Богдан (1601-1674) и неговият по-млад събрат Петър Парчевич (1612-1674). Високо образовани, патриоти подготвят духовете за бъдещото освобождение.
Въстанието обхваща както католическите селища, така и православните в обширен район от Берковско, Пиротско, Ломско, Видинско. Водеща сили са четите на Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Лука Андренин, братята Иван и Михаил Станиславови. Братята са от Никопол и са родственици на епископ Филип Станиславов, издателят на прочутата книга „Абагар“ (1651 г.). Според някои оценки в действията участват около 20 хиляди въоръжени българи. Създаден е укрепен лагер в местността Жеравица, а Георги Пеячявич залага на настъпателните действия. Превзета е Кутловица (днешна Монтана), заедно с австрийците българите разбиват войските на унгарския протестантски граф Имре Тьокьоли, съюзник на турците. За нещастие, скоро въстаналите българи остават сами. Причина за това са колебанията на австрийските генерали, както и политиката на Франция – именно през 1688 г. „кралят слънце“ Луи XIV напада След изтеглянето на австрийците въстаническата войска е разбита. Пада лагерът при Жеравица, а след около месец е превзет и Чипровци.
Китният град е превърнат в пепелище. Репресиите засягат и онези граждани, които във времето на въстанието са извън Чипровци - търговци, майстори и др. Великият везир Мустафа Кюпрюлю издава заповед, в която нарежда на войската си да убива или отвлича в робство всеки гражданин, който срещнат. Немалка част от населението намира спасение на север от Дунав. С шестстотин бойци Георги Пеячевич охранява група от около две хиляди бежанци, други три хиляди, водени от Стефан Кнежевич, са под защитата на чета от Копиловци. Някои чипровски семейства, потомци на българи от Македония, се озовават в земите на днешна Албания. Жители на Чипровци и въстаналия район се преселват в близкото село Белимел, във Враца и Видин, в Ковачица, Дългошевци и Медковец (Ломско), Топли дол (Пиротско), Мало Малово (Софийско), Малка Желязна (Тетевенско), при българите католици в Пловдивско, чак до Златарица, Елена и Котел.
Чипровското въстание е най-мащабната проява на революционните борби през ранното Българското възраждане. То е най-висш израз на българския дух, желание и воля за свобода и независимост. Защото, както е завещал не някой друг, а Петър Богдан: „защитата на честта, още повече тази на Родината, надминава всичко, защото животът и честта са равнопоставeни“.
