Днес Ви срещаме с волята, търпението и любовта – всичко това, събрано в едно сърце. Любомира Петрова от Асеновград е млад музикант. Обожава да пее. Съдбата я среща професионално с изкуството и разкрива пред нея тайните на музиката още от съвсем ранна детска възраст. Въпреки възможностите, които се разкриват пред нея, Любомира избира да остане в България. Първоначално пее поп парчета, но по-късно преминава към оперното пеене. Казва, че то не е било първото й желание, но после се е влюбила в този стил. Докато е била студентка, тя си е помагала финансово, като е работила в ресторант. Вярва 100% в истинността на твърдението, че няма нищо случайно. Ето и историята на една съдба.
Разкажи ни малко за себе си - как се казваш, на колко години си, какво си учила?
Благодаря за поканата за това интервю! Аз съм Любомира Петрова и съм на 32 г. Израснала съм и живея в моя роден град – Асеновград. От малка се занимавам с музика. Обичам да пея и до ден днешен това правя с голяма любов. Завърших средното си образование в музикална паралелка в Пловдив. След това продължих да се развивам в пловдивската Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ), със специалност „Педагогика и класическо пеене“. Там имах възможността и привилегията да се обучавам в класовете на наши професионалисти.
С какво се занимаваше преди музиката?
Не бих казала, че има такъв момент преди музиката. Тя винаги е вървяла успоредно с всичко, с което съм се занимавала. Както знаем, в България е трудно и човек рядко има шанса да работи единствено това, което желае и да се издържа изцяло от него. Така и аз - докато учих, същевременно работех в ресторант и се занимавах с музика.
Как реши да се впуснеш в света на това изкуство и трудно ли беше да рискуваш?
Смятам, че на всеки му е трудно, когато трябва да рискува в нещо, независимо какво е то. Ние сме музикално семейство и страстта към това изкуство е сякаш вродена. Ето защо и решението да се впусна в света на музиката, по-точно - пеенето, се случи толкова естествено и с голямо желание. Бях малка, когато изявих желание да пея и тогава не съм осъзнавала колко е трудно и какъв риск поемам. Просто това ме правеше щастлива. Всеки ден в коридора вкъщи се чуваше песента на Валя Балканска „Излел е Делю хайдутин“. Така започна всичко. Следващата стъпка беше с подкрепата на родителите ми. Записаха ме в Центъра за работа с деца в Асеновград, където няколко години имах щастието да се развивам в детска вокална група „Амбелино”, с ръководител Даниела Манолова.
Трудно ли е да си музикант в България?
Няма еднозначен отговор на този въпрос. За съжаление, според мен, е трудно, като цяло не само за музикантите, но и като говорим по-конкретно за оперното изкуство. Ние даваме всичко от себе си, работим и пеем с много любов, желание и труд, за да направим хората щастливи, но когато не сме оценени, съответно не сме и удовлетворени.
Предоставяла ли ти се е възможност да развиваш таланта си извън страната и всъщност защо избра да останеш и да пееш за България?
Аз самата съм опитвала, като съм се явявала по конкурси, но с цел за развитие и обучение в чужбина. Обичам България! Тук е семейството ми и приятелите ми. Бих искала и се надявам да имам възможността да се развивам тук и всичките ми хубави моменти, радости и успехи да са свързани с нея, а не с друга държава. Обичам да пътувам и да опознавам различни култури и места, но Родината е най-мила.
Как се срещна със сценичния си партньор и как възникна идеята да се роди Дуо "Доминанто"?
Със сценичния ми партьор Цветан Цветков се запознахме през 2007 г. в Академията /АМТИИ/ в Пловдив, по време на следването ни. Учихме при едни и същи музикални педагози. Пеехме доста често заедно по време на обучението и си партнирахме в дуети. През 2014 година станахме част от семейството на хор Пловдивско певческо дружество „Ангел Букорещлиев“, където все още продължаваме да си помагаме взаимно в една прекрасна среда, атмосфера и хора, които много обичаме и ни обичат. Това, че имахме възможността да получим една добра подготовка от нашите преподаватели през всичките години и да се учим заедно в една среда, ни създаде общ поглед и почерк в изкуството Музика. Както обичаме да казваме двамата – съществува симбиоза, химия между нас на сцената и най-вече една любов към изкуството ни! Може би и затова вече 11 години сме приятели, разбираме се, уважаваме се и сме прецизни в работата си. И така един ден, след поредната ни изява заедно решихме, че този екип и тандем трябва да има име. Нарекохме го „Дуо Доминанто”.
Кое е най-важното, което прохождащите музиканти трябва да знаят?
Смятам, че на първо място е необходим талант. Той трябва да се развива с желание, любов и много труд. Нещата не се случват понякога толкова бързо, колкото ни се иска. Затова са необходими повече търпение, воля и упоритост, за да може да има и резултати, които после с още по-голям хъс да те карат да вървиш напред и да продължаваш да се бориш и развиваш.
На какво те научи пеенето?
Благодарна съм на Господ, че имам възможността да съм дарена с таланта да мога да пея. Само човек, който се занимава с това, може изцяло да разбере каква емоция и какво усещане ти носи, когато си на сцената. Пеенето ме обогатява. То ме вдъхновява, изпълва ме с комплекс от чувства, които не могат да се опишат, но могат да докосват и да се предават на останалите.
Защо последва мечтите си, вместо да продължиш да работиш обикновена работа и какво ти струваше това?
Не мисля, че има такава обикновена работа. Всяка работа си има своите особености и не трябва да бъде подценявана. Аз избрах музиката, защото тя е моето вдъхновение, призвание и ме прави истински щастлива. Не бих я нарекла дори работа, а едно огромно удоволствие, което ме дарява с много любов, щастливи мигове, нови запознанства и прекрасни емоции на невероятни места по цял свят.
Интервю: Теодора Димитрова
