От точно един месец не е валяло толкова силно. Колите ни обливат с кал в неравноделен ритъм. Мирише на листа, на дим, на зима и на газ. Газ!Газ!Газ! Палим към Армееца, където с "гряно вино" посрещат хиляди подгизнали хора, които потропват я нервно, я нетърпеливо, но винаги в такт. Малко след седем вече сме понапълнили Арената и зачервили бузи хора посрещат с възторжени викове Мистерията на българските гласове.
Хористките са подредени като шарена балканска дъга и игнорират сватбарските подсвирквания. Гласовете им се понасят из залата – по-бързо, по-бавно, по-тъжно, по-весело. Селото (но не глобалното), планината, на млад Стоян дертовете. "Дреме ми се, сън ми не дойоди", пее прочутият хор. Е така де, как ще ми дойоди сън, като след има-няма половин час на крака ще ми дойоде сам Брегович.
И така, докато миризмата на мокър добитък постепенно се измества от аромата на разлята бира, залата вече се е напълнила. Втренчили сме се в самотните микрофони, а някой засвирва в задната част на Арената. Бавно, като народна песен, оркестърът минава през тълпата, за да се изкачи на сцената и... "Gas, Gas!" Моментално ни завъртат в бесен ритъм, секси ритъм. Тъкмо сме запотили стъклата (който носи очила, де) и хоп- бавно парче. Примигвам озадачено - всичките хиляди седящи са решили да следват примера на Горан Брегович – седят. Е, има време да се раздвижат. Междувременно започва "Maki, Maki". Къде са истинските мъже? По раменете на другите. Пият и падат, смеят се и стават. Някои щракат с пръсти (Са! Са!), някои пляскат с ръце а един даже е домъкнал тарамбука. Нека има.
Поредният албум на Брегович – "Champagne For Gypsies", е застъпен стабилно. Gipsy Kings (Джипси Кингс) личат в пъстрата фиеста на "Presidente", а липсата на вокала на Gogol Bordello в "Be That Man" е компенсирана от Брегович. Умопомрачително изпълнение на "Quantum Utopia".
..."You Can Love Me Less” – да бе, сякаш. Между парчетата той продължава да говори на английски. Жалко, но това е то, глобалното село. По-ларж нещата се редуват с проникновените "Su Nevo Si" и "Аven Inda". Сватби и погребения, наистина, макар че сме изрично предупредени да не умираме: малко е скъпо да ти свири тъкмо този оркестър над гроба. Е, на този концерт всички сме безсмъртни така или иначе, нищо че от време на време изнасят по някого. На Балканите ако не прекаляваш, значи не е достатъчно, но тази музика надхвърля дори многообразието на родния полуостров. Не е чудно, че на терена се заформят и хора, и кючеци, и пого. Всеки мърда – кой както и колкото може.
"Ederlezi" и "Mesecina" идват една след друга: познати на всички, обичани от всички, изпети от всички. А след тях, точно преди биса, оркестърът захваща "In The Deathcar". "Ла-ла-ла-ла-ла",“ подкарва ни Брегович – "ла-ла-ла-ла-ла". Тълпата е море, морето е човек, човекът пее. Живи сме.
Поемат си точно един дъх, преди да забият "Balkaneros"– ако сме забравили къде се намираме, значи всичко си е на мястото.
"Обичаме те, Горане! Обичаме те, Горане! Обичаме те, Горане!" – скандира едно момче до мен и размахва въодушевено ръцете на девойката пред себе си.
Красивите, накичени с цветя вокалистки пак се намесват. После, за който не е достигнал капацитета си, идва време за пиене. Така де, за песен. Песен за пиене. В "Jeremija" публиката е "АРТИЛЕРИЯ" – обяснява Брегович. С тази задача се справяме по-трудно, отколкото с "ла-ла-ла-ла-ла" и "едно-две-три – ЕЕЕЕЕЕЕЕ!", но мазалото е част от чара на парчето.
При всички призиви, нямаше как да минем без "Kalashnikov". Пуцай!
А за чао – "Bella Ciao". В един от най-мощните си варианти въобще.
До следващия път, братя.
Автор: Ина Иванова
Снимка: Панайот Стоянов
Mysound.bg
