Започвам да пиша този текст на 2-ри септември, само няколко часа след като калифорнийските рок легенди от Red Hot Chili Peppers „разтърсиха” София.
Преди да продължа, трябва да призная, че никога не съм била луда фенка на групата. Да, наистина е имало моменти, в които със седмици съм слушала техни парчета, но не следя редовно техните сценични изяви, нито пък очаквам с нетърпение новите им албуми. Мнението ми за тях, което в никакъв случай не е музикално компетентно, е, че притежават интересен стил и по някакъв начин тяхната музика успява да докосне сърцата на голяма част от почитателите на мелодичния рок.
И така, продължавам с разказ за паметната дата 1-ви септември. Този ден отдавна беше ограден с червено кръгче в календара на всички почитатели на групата. Това е денят, в който българските фенове за първи път имат възможност да видят на живо Антъни Кидис и компания. Важен момент, който всички очакват с нетърпение. Приближавам до зала „Арена Армеец” към 16:30 часа и що да видя? В района на залата вече има хиляди души, които са облекли тениски с инициалите на любимата си банда и оживено разговарят за предстоящия концерт. От време на време сред многобройните разговори се отличават реплики като „концертът на годината” и „едно от най-големите музикални събития в България през последните години”. Ентусиазмът на растящата група е толкова заразен, че чак започвам да се чувствам неудобно, че не съм си сложила тениска с инициалите на бандата или пък не съм си татуирала емблематичния знак на рокаджиите, както беше направил един фен. Опитвам се да запазя спокойствие и хладнокръвие, но не мога да не се усмихна, когато чувам една малка групичка да припява “Under the bridge”.
Историята на това парче е колкото необичайна, толкова и интересна – вокалът Антъни веднъж отива на репетиция и сварва „лудия гений на баса” Флий напушен до козирката. Антъни напуска възмутен репетицията и се отправя на самотна раходка из холивудските хълмове. Изоставен от своите колеги, сам сред пустотата и очарованието на природата, в главата му изведнъж се ражда текстът на песента. Месец по-късно правят аранжимент, а “Under the bridge” се превръща в един от най-големите хитове на групата.
Докато слушам развълнуваните ентусиасти да припяват, се оглеждам наоколо. За първи път сякаш попадам на концерт, в който не може да се определи възрастова граница. Феновете, които са дошли, за да видят на живо калифорнийската банда, са на възраст от 5 до 55 години. Енергията им е уникална, а вълнението, което витае във въздуха е осезаемо. След около 2 часа „разходка” сред тълпата, решавам, че е крайно време да вляза в залата. Вътре пред мен се разкрива една от най-необичайните гледки през целия ми кратък живот.
Макар че до концерта има още време, залата вече е препълнена, а теренът пред сцената буквално представлява море от хора. Разбира се, както винаги в България при подобни мероприятия, проблеми с организацията не липсваха. Първо, до последно имаше отчаяни хора, които се разхождаха с табелки „Търся билет”. Второ, благодарение на „гениалната” идея на СМЕ да премести концерта в по-малка зала, „Арена Армеец” се пръскаше по шевовете. Накрая организаторите явно решиха да го ударят на благотворителност и вътре бяха пуснати много хора, които нямаха билет. На фона на проблема с организацията и липсата на адекватен контрол, фактът, че климатикът работеше до дупка и хората се чувстваха така сякаш са влезли в хладилно помещение, сякаш не изглежда толкова значителен.
Истината е, че в момента, в който Антъни Кидис и компания се качиха на сцената, всички проблеми останаха на заден план. Флий откри концерта в обичайната си приведена поза, Чад Смит е на линия зад барабаните, готов да разтърси цялата зала, контузеният китарист Джош Клингхофер също успява да докуцука на сцената. Единственият елемент, който липсва към този тонизиращ калифорнийски коктейл, е Антъни Кидис. Не за дълго обаче. С хлапашки аутфит и гол до кръста, той се качва на сцената, за да може емоциите на феновете да ескалират. Оттам-нататък два часа посетителите се потапят в магията наречена Red Hot Chili Peppers. Няма грандиозни ефекти като раждане на сцената или пък смяна на сценичните тоалети през 20 минути. Единствените ефекти се ограничиха до огромната плазма зад сцената, която ни показваше бурните вълни на морето и членовете на групата като анимационни герои. Имаше обаче нещо много по-важно. Присъстваше музиката, добрият вокал и виртуозното изпълнение на музикални инструменти в най-чист вид. Без да разчитат на специална хореография или многоброен балет, калифорнийските звезди заредиха с енергия и докоснаха сърцето на всеки един посетител в „Арена Армеец”. Залата пя с пълно гърло Snow и By the way, изпадна в носталгичен транс на Under the bridge и скача като подивяла на Otherside и Californication. Беше представена цялата щура смесица от пънк, фънк, психеделик и хард рок. След като музикантите поставиха финалната щриха с ударното Give it away, за българските фенове не остана нищо друго освен 10 минути да аплодират любимата си група, а след това да се отправят с лютиво-сладък вкус към изхода.
Реших да напиша този текст не толкова, защото музикантите от Red Hot Chili Peppers са дошли в България, а защото възторгът и ентусиазмът на българската публика искрено ме зарадва. В българското общество постоянно се говори за нарастващата чалгализация и как този стил музика опорочава ценностите на младото поколение. Всекидневно се обсъждат проблемите с „деградацията” на младото поколение и как хората стават все по-затворени в себе си. Не казвам, че тези проблеми не съществуват, но това, което видях на 1-ви септември в зала „Арена Армеец” ми даде някаква надежда. Видях колко енергична и сплотена може да бъде българската публика и как все още има хора, които слушат и други стилове освен чалга. Цялата зала беше препълнена от почитатели на рока, а сред голяма част от присъстващите имаше и млади хора. В никакъв случай не казвам, че рок музиката е лекарството срещу разпространението на чалгата. Само се радвам, че в България все още са останали хора, които да оценяват и други стилове музика. А лично на мен това ми звучи обнадеждаващо.
Автор: Жана Попова