Наталия Дукова е актриса, режисьор и драматург на пиеси за деца и възрастни. В момента преподава актьорско майсторство, отключване на креативното мислене и е художествен директор на Кино Академия за Таланти.
Още като студентка трупа опит в Националната телевизия, а по-късно става част от трупата на Театър „Л.Кабакчиев“ в Казанлък. Пише от 10 години. Дебютната ѝ книга „Дуковизми-пъпна връв“ излиза от печат преди 3 години. Преди месеци беше премиерата в Театър Темп със спектакъла „На спирка със себе си и другия“, който е изцяло по текстове от парчетата Дуковизми. Най-популярните й пиеси са „Чудовища“, „Връзки с реалността“, „Мисли наум“. „Мозъчен дренаж“ е първият й опит за писане, когото качва на сцената като дързък моноспектакъл. Така се ражда вярата във въздействието на такъв вид творене – литературни четения с музика - проверено чрез публика. Композирани като малки спектакли, компилация от различни откъси, нюансирани в подбрани теми, са: „Червената нишка на виното и словото“ , „Любовта отвръща на удара“, „Дуковизми-Портрети“…
Разговаряме с Наталия Дукова по повод предстоящата премиера на новия филм „Чудовища“, когото ще видим през 2022г.
Наталия, филмът е по пиесата ти със същото заглавие. Какви чудовища се крият в нас и около нас днес?
Според мен във филма и в живота са едни и същи - хора, които страдат от липса на любов. Това е единственото, което може да те направи лош, чудовище.Това, което ми помага да пиша, както и да преподавам, режисирам и играя, е емпатията. Струва ми се, че е рядко срещано качество в тези дни. Истинското разбиране не е присъщо за сегашното време. Има плъзгане по повърхността, сигурно поради битовите трудности и стандарта на живот, но пък това не е само в нашата страна, така че причината ме затруднява. О, ето, казах я! Затрудняване - на никого не му се иска да си затруднява живота с опити за емпатия. Такива неща са чудовищните, останалото е любов!
Съвременната българска литература като че се адаптира към все по-забързващото се време. Формите стават по-кратки и не следват някаква определена логика. Като парченца от калейдоскоп, но носещи личния отпечатък на създателя им. И твоите Дуковизми имат такава характеристика.
Дуковизмите ги започнах като кратка форма на наблюдения и усещания. Записани мисли са. Радост са ми! Все повече се развиват в малки разкази, повечето метафорични… Те са „бързо изкуство“. Като да седнеш в трамвая и да попътуваш. Да влезеш в един свят, да поживееш в него за минутки и да слезеш на своята спирка, позволил на деня да те глътне. Без да забравяш това, което е влязло под кожата ти по време на краткото пътуване.
Текстовете нямат връзка, нямат последователност, отваряш на тази страница, която те „търси“ и си имаш малка радост за днес. Предстои втора книга - “Дуковизми-Портрети”. В нея правя словесни снимки от историите на популярни личности, приказни герои, лица от картини или измислени от мен самата събирателни образи на видове хора. Имам потребност да си доставям това удоволствие и да влизам в потоците на Вселената, откъдето си “подслушвам”, наблюдавам и усещам онова, което описвам после. Като медитация ми е! Пък и искам да кажа! Да подаря очите си за миг, да споделя радостта си. Такива неща.
Как започна всичко това?
Сериозното писане започна в Казанлък, когато бях щатна актриса в местния театър. Правехме „Железният светилник“ и режисьорът Тодор Боянов реши да ни даде шанс да напишем по един монолог от името на персонажа си. Аз бях Божана - болна от туберкулоза и влюбена в Лазар. Тя е със съзнанието, че най-вероятно никога няма да станат семейство, да имат деца… Накратко - написах си монолога, услади ми се.Той остана в представлението, така реши режисьорът. След него дойде и първата ми пиеса, после текст за моноспектакъл, други пиеси - за деца и за възрастни. Докато сега една от тях не се превърна в сценарий. „Чудовища“ ще излезе по кината през 2022 година.
Преподаването в Академията за таланти помага ли на писането, подхранва ли го?
Преподаването в Кино Академия за Таланти започна преди 5 години. Бях събрала доста опит и приех поканата. Щастие ми е, смисъл! Отговарям за актьорските школи в 6 града в България. Преди години преподавах "Отключване на креативното мислене" и то стана база за методиката, по която се обучават в академията. Мога да се похваля с успехи и участия на бъдещите актьори в много значими продукции. Това, че пътят е по-важен от целта, всъщност не е клише. Влюбена съм в процеса на работа, приятелствата, пълните с жажда очи и преодоляването на себе си и собствения дискомфорт. После, когато ги видя, че излизат заедно, че се смеят, споделят и контактуват,това ми е наградата!
Ти положи ли някакъв вид твоя си клетва, преди да се втурнеш в това вълнуващо преживяване?
Да, да ги науча на добър вкус, като им давам посоката, без да конкретизирам по кой път да тръгнат, за да стигнат. Посоката, фокуса, дълбината. И да знаят, че постигнатото с лекота, не е равно на „лесно е“! Има и още нещо - да гледат с добри очи! Те знаят какво е това….
А какво носиш в джоба си винаги?
Въпросът е интересен, защото това е един от механизмите за построяване на пълнокръвен образ, що се отнася до актьорската работа. Героите не бива да са една представа, която си остава само в рамките на текста, на представлението…Хубаво е да можем да отговорим на този въпрос какво носят в джоба си, за да знаем какъв е бита, ежедневието им и извън всички зададени обстоятелства и времеви отрязъци, които са представени.В моя джоб например,винаги има запалка.
От другия ти джоб май наднича чувството за хумор?
В момента съм в онзи поток, който ме кара да творя. Понякога ми идва толкова силен, че се изморявам! След като напиша нещо, искам веднага да го прочета на някого. Най-често на майка ми. Хем е проверка, хем е споделена радост… А иначе съм с толкова наситено ежедневие, че разчитам единствено на чувството си за хумор и умелата организация, за да оцелея.
Посланието ти в т.нар. оцеляване?
Посланието … е от един Дуковизъм, който обобщава темата. Той завършва така - „Свят без любов - релеф от човешки останки“!
Интервю на Божидара Димова
