Дарин Ангелов, Параскева Джукелова, Марин Янев и Добринка Станкова са сред звездите в спектакъла „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности”, режисиран от Красимир Спасов
За 17-ти път сцената на Народния театър „Иван Вазов” става дом за творба на един от най-прочутите световни драматурзи – Максим Горки. Именно с пиеса на руския класик Народният театър открива 116-ия сезон в историята си.
В четири поредни дни – два предпремиерни на 26 и 27 септември, и два премиерни – на 28 и 29 септември, зрителите ще могат да видят известната като „Чудаци” творба на Горки, поставена от именития режисьор проф. Красимир Спасов под името „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности”.
Едни от най-обичаните актьори от театъра – Дарин Ангелов, Параскева Джукелова, Марин Янев, Пламен Димов, София Бобчева, Сава Драгунчев, Христо Терзиев, Добринка Станкова и Цветомира Даскалова, влизат в една прекрасна компания от чудаци, събрана край вила в идилична борова горичка. Драматург на спектакъла е Светлана Панчева.
Билетите за „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности” /”Чудаци”/ вече са в продажба на касите на театъра и онлайн.
Този спектакъл е 17-ата творба на Горки, която се поставя на сцената на Народния театър в неговата история. За първи път „Чудаци” се играе през 1980-а година в постановката на Димитрина Гюрова, а в ролите са Йосиф Сърчаджиев, Ванча Дойчева, Васил Стойчев, Красимира Петрова, Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец и Добринка Станкова, която тогава играе ролята на Саша, днес в изпълнение на Цветомира Даскалова. Премиерата е била на 21 ноември, а представлението се играе 38 пъти в продължение на три сезона.
„Чудаци” е осмата поред пиеса на Максим Горки и е сред най-малко познатите и рядко поставяните. След огромния успех на първите две – „Еснафи” (1901 г.) и „На дъното” (1902 г.), поставени на сцената на Московския художествен театър, той задълго остава омагьосан от театъра и невероятната възможност чрез сцената и актьорите да изкаже мислите си, да изрази протестите си, да види живи своите герои. Човекът в пиесата трябва да се изобрази така, че смисълът на всяка негова фраза, на всяко действие да е съвършен и ясен, за да може да го презираш, да го ненавиждаш и да го обичаш като жив, казва драматургът.
Привлечен към театъра от А. П. Чехов, в ранната си драматургия Горки върви по следите на своя литературен кумир, като се отказва от сложната интрига, от необичайните ситуации, от ефектните стълкновения, а конфликтите зреят в ежедневното течение на живота. Истинският конфликт и значимият проблем винаги са изразени във вътрешното движение на пиесата. Външните събития и сюжетното развитие се определят от отношението на персонажите към основния въпрос за човека и предназначението на неговия живот. В тези пиеси, и Горки не случайно ги определя не като комедия или трагедия, а като „сцени”, събитията се развиват без да бързат, без резки преходи, без драматични сблъсъци. Затова и центърът на действието не е постоянен, а непрестанно се премества и акцентът е сложен върху стълкновението на идеи и позиции, на възгледи за предназначението на човека, за живота и смъртта, за живота и изкуството, за любовта и липсата на любов.
В своите „Чудаци” Максим Горки поставя проблема за изменчивата природа на човешките чувства в непрестанно променящите се емоционални и житейски ситуации, в които човекът попада. И именно представянето на тази постоянна изменчивост на мисли и чувства, тяхната неуловима, флуидна многоликост отваря множество свободни валенции към мислите и чувствата на съвременния човек, защото погледнати от тази гледна точка всички ние също сме чудаци.
Пет пъти в Народния театър е поставяна и друга класика на Горки – „На дъното” – през 1904 г., 1909 г., 1911 г., 1932 г. и 1997 г. под режисурата на Александър Морфов.
Любопитното е, че проф. Красимир Спасов за втори път режисира творба на Максим Горки на първата ни сцена, след великолепната „Васа Железнова 1910” през 1993 г. Преди това същото представление е било създадено през 1947 г.
Народният театър е представял през годините и „Еснафи” (1904 г., 1907 г. и 1971 г.), „Врагове” (1944 г.), „Егор Буличов и другите” (1949 г. и 1966 г.), „Дачници” (1952 г.), и „Деца на слънцето” (1975 г.)
