Юлия Кръстева проговари за досието "Сабина", което се превърна в скандал през март, когато комисията по досиетата разсекрети материалите. До момента една от най-известните български учени по света си бе позволила единствено няколко лаконични коментара, в които отричаше каквато и да било принадлежност към службите на ДС. Сега обаче тя говори дълго пред "Венити Феър" и Оливие Бушар, разказвайки цялата история, а текстът й бе публикуван на български в сайта Артакция. Ето какво заяви Кръстева.
"През този ден бях с Достоевски. Подготвях книга за поредицата "Авторите на живота ми“ и размишлявах за неговия – революционер, каторжник, влюбен в светата Русия, ненавиждащ нихилизма, но главно романист, описващ вселенския карнавал, способен да изследва смъртта на Бог и абсурдната престъпност, стигайки чак до педофилията, със Ставрогин в "Бесове“. Питах се откъде да започна, как да предам смайващото му съзвучие със злободневието. От време на време получавах съобщения на екрана на смартфона ми. Една приятелка ме съветваше "да не се безпокоя“, без да уточнява за какво. Друг предлагаше да "говоря за всичко това“ при първа възможност. Беше недостатъчно, за да ме отклони от лъкатушните фрази на Достоевски.
Привечер установявам, че един и същи непознат ме е търсил няколко пъти, преди по погрешка да ми изпрати есемес: "Кръстева не отговаря, пускаме“. Заинтригувана от лапсуса, набирам номера. Оказва се на журналист от "Нувел Обсерватьор“. Говори бързо. "Не сте ли в течение? Много е сериозно.“ Не разбирам. Той изплюва камъчето. През седемдесетте години, когато вече живеех с Филип (Солерс) в Париж, съм работила като агент на българските тайни служби. "Аз? Това шега ли е?“ Той знае какво говори. Властите в София са публикували фиша с вербовката ми, обяснява ми, съвсем ясно е. Сега би искал да запише реакцията ми. В спомена ми отвръщам с една обратна фраза: "Някой несъмнено иска да направи нещо хубаво за мен“.
Малко след това откривам статията в уебсайта на списанието. "Юлия Кръстева е била агент Сабина. Известната френска психоаналитичка, лингвистка, феминистка и литераторка от български произход е била завербувана през юни 1971 година от първо управление на Държавна сигурност – външния отдел на тайните служби на българския комунистически режим.“ Ако миналото й "възкръсва днес“, продължава авторът, то е, защото наскоро е "направила грешката да поиска да работи за българско списание“. Така съм попаднала в полезрението на "Комисията по досиетата, която е длъжна да проверява и обнародва миналото на всеки журналист, роден преди 1976 година“. В послепис се уточнява: "Два часа след публикуването на въпросната статия, Юлия Кръстева отрича: “Някой иска да ми навреди“, заявява тя.
Поразена съм. Не за първи път ме представят за шпионка, но до 28 март 2018 г. методът съвсем ясно се родееше с фикцията, ако не и с бурлеската – преди три години тази странна идея бе хрумнала на романиста Лоран Бине, автор на "Седмата функция на езика“. В посвещението си той казваше приблизително следното: "Всичко това е чиста измислица, надявам се да се посмеете“. (Не си спомням точните думи, защото изхвърлих романа.) Този път е по-сериозно. Според списанието, публикувало някога Фуко, Барт и Дерида, аз съм "Сабина“. В първия момент се опитвам да се шегувам с Филип и Давид, сина ни – това име никак не ми харесва, "ако трябва да избирам, бих предпочела Мата Хари“. Но всъщност съм оскърбена и нямам желание за смях.
Прословутата комисия наистина е качила он лайн досие от 380 страници, което ме сочи като бивш агент на режима. През следващите дни пресата гръмва: търсят ме от "Ню Йорк Таймс“ , после англичаните от "Гардиан“, после германците от "Шпигел“ и "Ди Велт“ – всички искат да знаят какви призраци крия в гардероба, какви мрачни тайни тая. Социалните мрежи преливат от обиди, тъжно развихряне на нагона за смърт: приписват всичките ми изследвания на "приятелите ми от КГБ“; измислят ми къща срещу Айфеловата кула; "мутрата ми“ не им допада. Говоря с адвоката си, Жан-Марк Федида, синът на Пиер, изтъкнатия психоаналитик, с когото някога съм изучавала връзката между невронауките и когнитивизма. Какво да правя? Достатъчно е да се прочете досието, за да се види, че е фалшиво, но медиите нямат време, нито желание да навлизат в подробности. Дълго е, написано е на кирилица… И всичко, което мога да кажа, звучи като защитна реакция. Само търпелива и съвестна работа би позволила да се проследят нишките на подобна манипулация. Български журналисти, чиито текстове качих на моя сайт, преведени на английски и френски, вече бяха окачествили досието като "празно“, разобличавайки недобросъвестната работа на комисията. Но кой ти чете български?
Повтарям: никога не съм принадлежала на никакви български тайни служби. Нито френски, нито руски, нито американски. Познавам впрочем силата на изтласкването, за да не попадна на свой ред в този капан. След първите "разкрития“ мои близки ми се обадиха, за да ме убеждават да си призная. "Не е толкова страшно, казваха те. Ако е вярно, трябва да си поемеш отговорността. Има и романтика в двойния живот.“ Един израелски приятел с неизменното си чувство за хумор дори ме поздрави: "Шапка ти свалям! Дори МОСАД, който има шпиони навсякъде, не го знаеше“. Съжалявам, че трябва да го разочаровам. Несъмнено съм имала повече от един живот, но не и този.
Родителите ми живееха в Сливен, малък град в централна Източна България. Родена съм два дни след началото на войната. Баща ми, чиято фамилия на български означава "кръст“, беше ревностен православен християнин, което не се харесваше особено на комунистическия режим. След като завърши медицина, той си намери работа като счетоводител в църковната администрация. На бюрото ми стои снимка на майка ми като студентка по биология в Софийския университет. Преместихме се в София малко след като се роди по-малката ми сестра Иванка, през 1945 г. Баща ми беше обсебен от идеята да изведе дъщерите си от "червото на ада“, според него израз от Евангелието, който аз по-късно открих у Данте, la burella dell’ inferno. Записаха ме във френска религиозна детска градина, ръководена от монахини от ордена "Успение Богородично“. Две години по-късно те бяха обвинени в шпионаж (класика) и експулсирани от страната, а аз се записах в общинското училище, като в същото време посещавах и Алианс франсез.
Следвоенният период беше време на силни смутове. Два образа изплуват в паметта ми: една привечер, когато вървях с майка ми и сестра ми, един високоговорител обяви, че председателят на земеделската партия е екзекутиран и че трябвало "да сме готови“. Но готови за какво? В този миг чувам хора да ръкопляскат. Майка ми бута по-бързо количката, Иванка пада, ожулва си лакътя, аз също се затичвам. Вторият ми спомен препраща към разказите на баща ми. Той ни разправяше, че убийците на режима прилагали на враговете на народа "изтезанието на ваната“ – потапяли главата им във вана, пълна с изпражнения. Идеята ме преследваше и когато отивахме на Черно море, се насилвах да плувам под вода, за да преборя страха си.
По отношение на режима бяхме едновременно вътре и вън от него. Вън: тъй като произхождах от некомунистическо семейство, аз нямах право да нося знамето в училище и се наложи да се откажа да следвам астрономия в Москва, защото само децата на номенклатурчиците можеха да учат там. Вътре: като всички останали бях член на Комсомола и тъй като говорех френски, понякога ме викаха да превеждам при посещенията на " приятели на режима“ – така се срещнах с Валдек Роше, когато беше генерален секретар на ФКП. В гимназията заради добрите ми бележки учителите ми предложиха да пиша в училищния вестник. Продължих да го правя в университета, на страницата "Образование“ на всекидневника "Народна младеж“.
В началото на шейсетте години настъпи странен период, наречен "размразяване“. След смъртта на Сталин, Хрушчов заговори за мирно съвместно съществуване със Запада. Учените можеха да правят справки с книги от чужди автори в библиотеката на Университета или на Академията на науките, да четат списанието "Ле Летр франсез“ и, разбира се, произведенията на Арагон. Бившият директор на гимназиалния вестник, станал кореспондент на парижкия комунистически всекидневник, ми доставяше и Камю, Сартр, Бовоар, Джойс и Кафка. Бях завладяна от текстовете на Морис Бланшо, от възшествието на Новия роман. Но се налагаше да внимавам, както щеше да покаже собственият ми горчив опит.
През 1964 г. написах статия за книга, за която никой не искаше да говори, книга на български журналист, установен в Ню Йорк или Вашингтон, Алберт Коен (съименник на автора на "Дамата на сърцето ми“). Той беше комунист, в книгата си не казваше нищо лошо за партията, но се осмеляваше да спомене "културното отваряне“ – по подразбиране към Запада. Антидогматизъм, ревизионизъм, знам ли? Размразяване, но не чак толкова – на другия ден собственият му вестник пусна злостна статия срещу него, в която аз също бях представена като агент на капитализма и ционизма. Баща ми се поболя от безпокойство, изгуби си съня. Чуеше ли нощем лек шум в сградата, веднага си помисляше, че полицията идва да ме прибере. Този негов страх продължи със седмици, после се научихме да живеем с него.
През следващата, 1965 година, докато подготвях дисертацията си по сравнителна литература, моят научен ръководител ме посъветва да кандидатствам за стипендията "Дьо Гол“ за специализация във Франция. Представих се в посолството. Служителят изглеждаше приятно изненадан – бях млада, говорех френски и знанията ми се простираха от Виктор Юго до Натали Сарот. Одобриха ме. Родителите ми бяха луди от радост. Настояваха да замина възможно най-скоро от страх някой партиен член да не ми открадне мястото. Взех самолета в навечерието на Коледа. Носех един куфар и пет долара, които баща ми свидно пазеше и които се предполагаше, че ще ми стигнат поне за месец, докато получа стипендията си. Един приятел на приятели трябваше да ме чака на летище "Бурже“. Когато пристигнах, нямаше никой.
Вече се стъмваше, а аз бях сама в този град, в който хората приличаха на елегантно опаковани подаръци. Отидох в посолството на България, близо до моста "Алма“, с надеждата да открия там скъпоценния приятел. Не го открих. И тогава, почти отчаяна, кого виждам? Алберт Коен. "Ах, вие ли сте това?“, учуди се той на подкрепилата го крехка девойка, каквато бях. Нервите ми не издържаха. Разплаках се. Той ме покани на вечеря, после повика колежката си, кореспондентка на БТА в Париж. Тя щеше да ме приюти, докато деблокират стипендията ми.
Когато днес чета досието Сабина, научавам, че преди да замина, съм подписала документ-уверение, че няма да се женя в Париж. Това не ми говори нищо. Дали не става дума за клауза, написана с малки букви на гърба на визата ми? Ако ми бяха обърнали внимание, щях да бъда шокирана (нима държавата си присвояваше личния ми живот?) и да запазя нелеп спомен. Нямах никакво намерение да се женя – заминавах с деветмесечна виза с единствената цел да задълбоча познанията си по съвременна литература, да усъвършенствам френския си и да се прибера в София, за да защитя дисертацията си. Но една непредвидена среща промени този план – и живота ми.
Запознах се с Филип през май 1966 г., едва пет месеца след пристигането ми. Млад писател от школата на "новия нов роман“, щях да напиша по-късно, приветстван от Мориак и Арагон, той имаше връзка с жена по-възрастна от майка му, ръководеше забележителното писание "Тел кел“ ("Такова, каквото“) и тъй като бях започнала да чета книгите му "Посредникът“ (1963) и "Драма“ (1965), поисках да се срещна с него във връзка с работата по дисертацията ми. В уговорения ден той ме приема в малкия си кабинет в издателство "Сьой“, в края на вито стълбище. Говорим дълго, той ме води на вечеря, после се опитва да ме целуне, аз се дърпам. Пита ме какво искам да правя във Франция. Отговарям, перифразирайки Маркс, че нямам какво да губя, освен оковите си. Това е началото на една голяма страст, невъзможна за едни, скандална за други. Не бях нито лесна, нито задръстена, и алхимията на душите бе последвана от тази на телата. Отне ми време, при моята донякъде романтична славянска природа, да разбера този човек, способен да бъде и ангел, и звяр, в когото "всяка част играе собствена игра“, както казваше Монтен.
Любовната ни история ще продължи цял живот. Деветмесечната ми виза бе удължавана два пъти; удостоверенията на Регионалния университетски център и на Националния център за научни изследвания не се харесваха особено на българското консулство и Филип ми подари един "брак“, за да ми спести съдбата на нелегално пребиваваща. На 2 август 1967 застанахме пред кмета на Пети район заедно със сестра ми и двама приятели писатели като свидетели. Това щеше да е "бракът, разглеждан като едно от изкуствата“. Той направи от мен госпожа Жюлиа Жоайо (истинската фамилия на Солерс) – Юлия Скъпоценната. И моето желание за Франция се въплъти в семейния живот и в майчинството с раждането на сина ни Давид, заедно с една изследователска мисъл, която никога не ме напусна – мисъл езиковедска, философска, психоаналитична, феминистка.
В досието на българските служби, които са прихванали и архивирали личната ми кореспонденция, не се споменава нито за семейния ми живот, нито за работата ми, като същевременно са цитирани, неизвестно защо, посветени на мен статии и преводи на публикациите ми във френския печат. Това ме прави "информаторка“. В какво се е състояла мисията ми? Мистерия. Наблюдаващият ме офицер като че ли не го знае. Поне никога не го казва. Дали трябва да извличам информация от менторите ми Ролан Барт и Емил Бенвенист? Да вървя по следите на Жак Лакан и Ален Роб-Грийе? Според една бележка, аз съм предупредила, че не искам нищо да пиша. И към мен е проявена странна снизходителност. Защо никога не са ми предложили или наложили да сътруднича, както правят с много студенти на стаж в чужбина? А измислят за мен "легенда“ (както казват в службите), съшита с бели конци история при пълна липса на доказателства за предполагаемата ми "вербовка“.
Да видим какви са важните тайни, които бих предала на майката родина: Арагон е потиснат от смъртта на Елза Триоле (може да се предположи) и постепенно се отдръпва от комунистическата партия, за да се сближи със сюрреалистите (има го на първа страница на вестниците). Продажбите на списанието "Политик Ебдо“ спадат заради "провинциалния“ му макет (много вълнуващо). И правителствата на десницата назначават все повече реакционни буржоазни интелектуалци на ръководни постове в културните институти (защо не). След всяка среща с мен агентът трябва да оцени качеството на информациите ми – те са понякога "слаби“, често "непълни“ и никога "конфиденциални“.
С две думи, като шпионка съм пълна нула. При прочита на тези доклади една журналистка от български произход от престижното списание "Лондон ривю ъв букс“ предполага, че аз съм разигравала агентите. Истината е много по-проста: не се застоявах пред гишетата на посолството и консулството; разменях по някоя учтива дума със служителите, повечето от които шпиони (класика), чиито имена обикновено не знаех. Никога не съм работила нито с тях, нито за тях и все още не знам за кого става дума. Като си мисля за това днес, си представям кафкайански чиновници, затворени в кабинетите си, принудени да снасят информация, за да оправдаят заплатите си, да получат повишение, да бъдат оценени от началниците си и по-добре да изхранват семейството си.
Те искат да ми изработят досие, но без уличаващи доказателства. Измислят, че сътруднича, но не прекаляват. Дали са се шегували по мой адрес, докато са си пиели сливовата? Я да видим, какво да каже в тази информация? През повечето време са се задоволявали да преписват злободневните новини. Само веднъж – кой знае какво ги е прихванало – са напълно превъртели (много им е дошла сливовата?) и са ми приписали безумни думи за "палестинската кауза“, която не получавала достатъчно подкрепа заради "повлияния от ционистите печат“. Може би са мислили, че ми правят услуга, поправяйки грешката, допусната с историята с Алберт Коен? Едно е сигурно: доста бързо съм престанала да ги вдъхновявам, след като досието Сабина е било затворено през 1974 г. по липса на осезаеми резултати.
Приписват ми "стратегии“, прилагани към тайните агенти. Нямах такива. Знаех, че ще остана чужденка във Франция. Чуждостта вече ставаше моя страна, моя съдба. И откривах в нея нова идея за щастието: да не принадлежиш, да не бъдеш "в служба на“, а да се опитваш да бъдеш, без "да бъдеш от“. В този свой избор се ръководех от идеите на Пруст и Аренд. Не е ли най-важното да можеш да мислиш от друга гледна точка, от гледната точка на другия? Изпитание и шанс. Намирам ги в опита от практикуването на психоанализата, докато слушам пациентите си. Така че минавах през консулството, за да се опитам да издействам евентуално посещение на родителите ми в Париж, и бързах да напусна тези кабинети, за да се върна към четивата си, към семинарите си, към книгите си.
Да преминем към другата страна на нещата, кой знае защо забравяна в статиите по мой адрес – докладите, с които съм разработвана. За шпионка съм била твърде много шпионирана. Не по-малко от шестнайсет агенти са работили по моя случай, както се вижда от досието. Спомням си за един мой някогашен съученик, позвънил един ден на вратата ми, уж за да ми донесе колет от родителите ми – бурканче конфитюр и баклава. Поканих го, пихме чай, той ми показа едно българско стихотворение, което намерих за несръчно, после го отпратих, защото имах работа.
Преведено на езика на тайните агенти, това бе дало бележка, която ме представяше като "високомерна“ и отнасяща се с "презрение към националната поезия“. И онзи другия служител от посолството, такъв един недодялан, а и нахален, също бе докладвал. Един ден, след като бе настоявал да се видим, му изпратих от Брюксел пощенска картичка, за да ме остави на мира, като завърших с един смешен лозунг: "Да живее народната власт!“. Може и да не ми вярвате, но днес този текст е представен като уличаващо доказателство за моята вина.
Стигам до последната глава от тази история, най-интимната, най-смразяващата – четенето на кореспонденцията ми от полицията в продължение на години. С ужас откривам, че писмата до родителите ми са били системно отваряни. Режимът е чел всичко, виждал е всичко. До най-безобидните сведения за датите на пристигането им във Франция, за здравето на баща ми, раждането на сина ми или безпокойствата на майка ми. Нищо не е убягвало на полицейския контрол, дори успокоителното писмо на майката на Филип до баща ми и майка ми или писъмцето на снаха ми след един уикенд на морето.
Признавам: това шпиониране и публикуването в интернет на тези писма ме изпълниха с отвращение, с възмущение и ретроспективен ужас. На какъв ли натиск са били подложени родителите ми? Дали полицията ги е тормозила? Дали не са ми казвали нищо, за да ме предпазят? В един доклад нечия ръка е отбелязала: "Сабина очевидно много иска родителите й да дойдат във Франция. Но, както обикновено, иска от нас много, без да предлага нищо в замяна“.
Никога няма да забравя последните дни на баща ми в онази гнусна болница в София, откъснат от света, без право на посещения. Въпреки всичките ми усилия не успях да го измъкна от там, а режимът докара безчестието дотам, че му отказа християнско погребение – погребенията бяха запазени само за комунистите, за да се избегнат религиозните струпвания на хора. Баща ми щеше да бъде кремиран, противно на волята му. "Ако бяхте починала преди него, казаха ми, тъй като сте донякъде известна, би могло да се използва вашият гроб, но в този случай, нали разбирате…“ Какво се опитваха да ме накарат да платя? Траурът ми прие формата на метафизичен криминален роман, "Старецът и вълците“ (1991).
Хичкок казваше: "Показвам невинния в света на виновните“. Днес медиите често правят обратното – показват виновния в света на невинните. Те вече не наблюдават света, задавайки си въпроси – те нанасят удари и разпространяват лъжи. Възмущават се, че фейсбук използва личните ви данни, но разпространяват личната ви кореспонденция в глобалната мрежа. Вместо да се запитат дали едно досие, съставено от тоталитарен режим, не би могло да е подправено, вместо да припомнят до каква степен лъжата е била съставна част от културата на тези режими и да проверят източниците си. Дават ли си сметка, че участват в една посттоталитарна мерзост? Ако проявите дързостта да оспорите клеветите им по ваш адрес, те се заинатяват, прибягвайки до тази жалка формула: "Заставаме зад нашата информация“. Не става дума за информация, а за дезинформация, която разпространяват с чистата съвест на недосегаемите.
Никога на нищо ли не ни учи историята? Забравени ли са сталинските процеси? Как да не забележим, че тези двайсет и девет лични писма, отваряни от полицията на режим, в който лъжата е станала политически инструмент, представляват злоупотреба може би дори по-разрушителна от липсата на гражданска свобода? Само по себе си това оскърбление показва, ако изобщо е необходимо, че предполагаемото ми "досие“ не е на агент, а на лице под наблюдение.
Ще ми възразят, че тази история със шпионажа изглежда правдоподобна: дошла съм от България; родителите ми са останали в София; била съм принудена да сътруднича на режима, ако не за друго, то за да ги предпазя. След като понякога съм ходила в посолството, за да придвижа молбите им за визи, значи, не съм много чиста. По-лошо, ще кажат манипулаторите на "фишове“, толкова съм се разграничавала от родната си страна, че съм практикувала психоанализа на френски! Имала съм нещо за криене. Само че този начин на мислене чрез "правдоподобни“ предпоставки отрича уникалността на индивида. Вече няма човешки същества, има само схеми, и ако попаднете в някоя от тях, с вас е свършено. Вървете след това да обяснявате, че истината е по самата си същност уникална, haecceitas (индивидуалност), "ето кое съществува“, както казваха средновековните философи. Слухът е прилепчив – заразяват се и престават да ви слушат.
В цялата тази история се почувствах като микрон, застигнат от нагона за смърт, който залива днес дезориентираната ни планета. Продължавайки "да пътувам себе си“, заедно със семейството ми, аналитиците ми, приятелите ми, до един колкото проницателни, толкова и взискателни, не изключвам възможността да заведа дело, за да демонтирам тази система. И все пак дълбоко в мен продължават да отекват думите на Колет: "Никога не е било свръх силите ми да се възродя“.
