В последните 6-7 години наблюдаваме последователността в целта на България да утвърди ролята си в регионалното сътрудничество, в същото време намаляват амбициите за утвърждаване на страната ни като фактор при координирано взаимодействие (лобиране) на ниво ЕС. Външнополитическите цели на кабинета 2017–2021 г. предполагат вече изпълнени целите на предходните два кабинета. Като много видим пример за неизпълнение на тези цели е присъединяването на България към Шенгенското пространство. Все по-слабо се акцентира върху амбицията за влияние в Черноморския регион.
Тук идва въпросът дали външната политика е била и е инструмент за разграничаване от опонентите във вътрешнополитически план? След присъединяването към НАТО и ЕС, в България системните партии се придържат към принципите на тези формати. Разграничител в политиката на десните и либералните формации спрямо левите би следвало да бъде политиката им спрямо Русия. Оказва се обаче, че тази политика не е твърде различна на национално ниво. На европейско ниво правителствата на Борисов са поддържали консенсуса за продължаване на санкциите срещу Русия, но има решения като намерението за строеж на АЕЦ „Белене“ и изграждането на „Турски поток“, които противоречат на заявената от българското правителство политика към Русия на европейско и глобално ниво. Намаляването на енергийната зависимост на България от Русия би следвало да е основна цел за защита на националния ни интерес. Но действията показват друго.
Според законите външната политика се формира и формулира от Министерския съвет с пряката отговорност на министъра на външните работи и администрацията на министерския съвет. Според Конституцията Министерският съвет трябва да информира Народното събрание по въпроси, отнасящи се до задълженията, произтичащи за Република България от нейното членство в ЕС и предварително да информира Народното събрание за разработените и приетите актове на ЕС.
Тази разпоредба на практика не се изпълнява. Народното събрание получава тази информация само по изрично писмено искане. В българския парламент отсъства одобрението на позициите на правителството преди участие на премиера в заседанията на Европейския съвет. Последният отчет на правителството за постигнатото по време на дадено ротационно председателство и приоритетите на България по време на следващото такова беше през юли 2017 г. въпреки разпоредбите на Правилника за работата и дейността на Народното събрание.
Отстъплението от роля в глобалната и европейска политика, за което става дума по-горе, се доказва от три въпроса и предприетите по тях действия през годините.
1. Защо не работихме ефективно за членството на България в Съвета за сигурност на ООН? [Цел 26 на правителството 2014–2018 г.: Засилване на присъствието и авторитета на България в значими международни организации. Мерки: – Продължаване на кампанията по кандидатурата на България за непостоянен член на СС на ООН (2018–2019 г.) на изборите през есента на 2017 г. – Провеждане на кампанията за българска кандидатура за генерален секретар на ООН.]
2. Защо сменихме кандидатурата за генерален секретар на ООН в последния момент?
3. Защо пропуснахме възможността да получим позицията върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност в мандата на Юнкер?
Поглеждайки назад, през 2003 г. България е избрана за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН. През следващите месеци, заедно с Великобритания и Испания, тя е един от най-близките съюзници на САЩ в Съвета по време на кризата в Ирак. През 2004 г. България председателства Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Постигнато бе и достойно представяне на България в новосъздадената Европейска дипломатическа служба през 2010 г. През 2015–2016 г. България председателства Комитета на министрите на Съвета на Европа.
И следва Председателството на Съвета на ЕС през 2018 г. Как ли щеше да стои България в международен план, ако беше отново член на Съвета за сигурност, ако беше спечелила поста генерален секретар на ООН и/или върховен представител на ЕС по външни работи? Бяхме доста близо и до трите възможности, но за съжаление ги пропуснахме. Поради нежеланието и невъзможността да се носи отговорност.
