Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

България през 2015 година: Местен вот и електронно гласуване

02 януари 2016, 20:00 часа • 6545 прочитания

Уж политиката и идеите за по-добро управление, водещи към по-добър живот за всички, трябва да са централна тема преди вот. Е, в България отдавна не са, а и политиците даже спряха да се хабят за предизборни кампании извън основния инструмент – купуване на гласове. Затова и политическата кампания за местния вот се превърна в буламач от компромати – на местно ниво, с твърде малко усилия да се представят идеи и политики за бъдещето и с още по-малко усилия от страна на избирателите да слушат.

Доста забавен старт на подгряването на изборите извън огромното количество сигнали за изборни машинации даде лидерът на Столетницата Михаил Миков. Според него приритващата в агония БСП щеше да има по-добър от очакваното резултат. Щеше, когато цъфнат налъмите.

Основният въпрос, естествено, беше колко ще спечели ГЕРБ – с променената си управленска визия на сговорчива коалиционна партия. Тази сговорчивост обаче бързо-бързо беше забравена по отношение на единствения политически субект, способен да противостои на Борисов и компания – Реформаторския блок. При определени обстоятелства Реформаторите биха могли да се окажат сериозна заплаха, но само ако са единни и смели в посочването на умишлените пропуски на ГЕРБ в ущърб на обществото под маската на имагинери понятия като „стабилност”. Затова и местните избори бяха ключ за ГЕРБ – към овладяването на най-ниското ниво на системата, което вече при национални избори би имало решаващо значение от гледна точка влияние на процесите. Лично Цветан Цветанов, който движеше кампанията на партията на мълчащия за пръв път преди избори Борисов, посочи целта – поне 100 кметове и 1700 общински съветници. Около 97% от сегашните кметове ще продължат своя мандат, сигурен беше Цветанов. А Реформаторите, вместо да насочат енергията си към максимално добро представяне, се надцакваха кой да е водачът в „единната” им регистрация и се занимаваха с „етническо напрежение” – в „Орландовци”, при инцидент, който показа напрежение в обществото от неадекватната държава, а не от етническа омраза.

Неадекватността я виждаме всеки ден, видяхме я и в тази предизборна кампания. Особено нагло беше положението с овластени от дълго време кметове – с очевидно пренебрежение към избирателите, използвайки техните данъци в собствена угода. Рекордът беше Балчик – там кметът Николай Ангелов си купи лимузина за 150 000 лева, с кожен колан да му помага в преговорите за по-добро бъдеще на съгражданите му! В Якоруда и Белица беше даден особено ярък пример за принципа на управление – чрез точене на евросредства на принципа ден да мине, друг да дойде. Механизмът е прост – програми за заетост, с които предимно се почиства нещо и се чака следващото подаяние, вместо хората да бъдат окуражавани да потърсят път към това да се научат сами да изкарват хляба си – към производство. Тази масова картинка отврати хората през годините, а заради нея в смолянското село Дунево директно решиха да бойкотират изборите.

Нито незаинтересоваността, нито ултиматумите обаче помагаха – всеки правеше всичко възможно да се докопа до властта по места без да спазва принципи. ГЕРБ се прегърна с ДПС в Нова Загора, дори Бареков се появи отнякъде в отчаян опит да поизплува след провала на КТБ и ментора си Цветан Василев и след като си свърши работата – да вкара десетина депутати в подкрепа на Бойко Борисов в час на нужда. ГЕРБ действаше особено целенасочено – с конкретни задачи за борба там, където не беше сигурно, че ще спечели. И това беше печеливша стратегия, особено на фона на общите приказки на конкурентите – Миков говореше за нечестни избори, сякаш и децата не го знаят, а Радан Кънев насочи усилия да обяснява колко подмолен е ГЕРБ в лицето на Цветанов, но без Реформаторите като цяло да се ангажират с това. Реформаторите намираха време за вътрешни скандалчета – с единната регистрация например, но успяха поне това да направят като хората. А ГЕРБ, чрез по-малко важните си фигури, отправяше заплахи към коалиционния си партньор, че лесно може да бъде заменен – с ДПС, а Борисов ги оформяше с по-лъскавата опаковка на „важни за България въпроси”. Вървяха и точни сметки колко победители стигат, за да се запази националната власт – поне 133 кметове от общо 3500.

И докато ГЕРБ си вървеше напред, БСП си умираше. Напусна ги едно от най-разпознаваемите им лица – Георги Кадиев, а в Шумен дори се стигна дотам никой да не иска да е кандидат за кмет на червените. Безсилието на БСП стигна неподозирани висоти и с реклами като тази на лидера на софийската организация Калоян Паргов в стил „и съм умен, и красив, ах защо животът е тъй неприветлив”.

ДПС пък караше по познат маниер – с абсолютното нахалство да издигне за кандидат за кмет Ахмед Башев в Гърмен, който дори реши да говори как щял да оправи всичко с ромската махала, след като точно заради него се стигна до открити бунтове. На хората вече им дойде до гуша, показаха го обаче доста меко – само с освиркване към Местан и в крайна сметка Башев не можа пак да стане кмет. ДПС се прояви и със скандала „Кой уши байрака” - революционната песен беше изпята на турски, а обяснението беше, че това всъщност била турска песен и мелодията е взаимствана от възрожденците за „Кой уши байрака”, защото била много популярна по онова време. Това само насъска допълнителното хората и наля вода в мелницата на ГЕРБ.

Освен чисто политическата реторика, имаше и явни сигнали от държавни органи, че предизборната кампания не тръгва от равен старт. Такъв беше скандалът с номерацията на бюлетините – ЦИК изненадващо реши във всяка община да има един и същ ред, което помага за национална кампания и дава предимство на най-силните т.е. ГЕРБ. Последваха жалби от БСП, от Реформаторите и ВАС отмени решението. ЦИК за малко да даде и още пари на Първанов, Бареков, БСП и Реформаторите – по медийни пакети за националния референдум, но се удържа от нов връх на нахалство.

Положението си беше „Шшшт, да не разбере някой, че има избори” - да не разберем, че трябва да се събудим. И не се събуждахме, въпреки кощунството показаните в национален ефир джебчии от Игнатиево да се кандидатират за общински съветници в Аксаково. Бързо бяха взети мерки по втория начин – кметът на Игнатиево, който водеше след първи тур, мистериозно се отказва в полза на кандидата на ГЕРБ, а Цветан Цветанов си замълча за очевидното – че едно лице на схема се сменя с друго и схемата остава активна, просто се отклонява общественото внимание и се чака да се забрави – до следващия път. И ако някой се съмнява в „чистите помисли” на ГЕРБ, да си спомни, че покровителят на индивидите от Игнатиево циганският бос Христо Младенов сам си призна, че е бил в услуга на силния на деня – например когато това беше БСП.

Така, в шеги и закачки, дойде изборният ден. Всичко беше познато – от поведението на медиите, които не спазваха безумния изборен закон да си мълчат, до резултата – категорична победа за ГЕРБ. Имаше все пак малко разнообразие – хакерска атака свали редица важни сайтове, включително този на ЦИК, при това и на двата тура, което даже можеше да се използва като оправдание защо три дни нямаше официални резултати след първи тур. След месец разследване стана ясно, че хакерската атака тип „отказ от услуга” (DDoS) е дошла от Русия – използвани са незащитени компютри от там, но кой е поръчителят никой официално не каза. Прояви се и Волен Сидеров – с изцепка в НАТФИЗ, та да не гледат медиите как масово се фалшифицират избори, чрез скандална организация - само малък пример беше скандалът в „Арена Армеец” и факта, че протоколите от София не бяха дошли в ЦИК три дни след края на вота.

След първи тур в 14 областни града се стигна до балотаж, който го спечели основно пак ГЕРБ. За Реформаторите останаха с трохи като Плевен и Добрич, което обаче достатъчно раздразни Борисов, който се обиди на Петър Москов, че го сравни с падишах. Реформаторите, естествено, не бяха доволни, Местан си повтори как ДПС няма кой да го помръдне, а БСП потъна повече от зверски – без нито един спечелен областен град. И при този крещящ на всеки знак докъде са я докарали, червеният депутат Валери Жаблянов намери как да се запише в историята и класацията „Вечната неадекватност” – червените не ги давали по телевизията, затова така станало. Естествено, никой не очакваше някой истински важен в БСП да поеме отговорност – типичен пример беше София, където Изпълнителното бюро си подаде оставката, но председателят Калоян Паргов си остана на поста.

Изборните резултати показаха и друго – на кого ГЕРБ може да разчита винаги за патерица при Реформаторите. Отговорът, естествено, беше Меглена Кунева. А Цветан Цветанов веднага насочи стрелите си към ДСБ и похвали другите коалиционни партньори – „Патриотичният фронт” и АБВ. АБВ показа задоволство от мястото си на хранилката, но Валери Симеонов си призна слабото представяне. А във Варна – една от точките на раздор между ГЕРБ и ДСБ, кандидатът на Реформаторите за кмет Чавдар Трифонов напусна, защото Радан Кънев се мъчеше да го накара да приеме ГЕРБ за водещата сила в морската ни столица, като я следва.

Дойде време и за оспорвания на резултатите – в цели 20 града. Съдът отмени някои резултати, но като цяло оспорването минаваше само по отношение на малки населени места и едва ли някой очаква и през 2016-та година от тази гледна точка нещо в местната картина да се промени значимо. Показателно е, че и в София на първа инстнация мераците на БСП да свалят Фандъкова не минаха.

Национален референдум – за или против електронното гласуване

Още в края на януари, 2014 година президентът Росен Плевнелиев направи официално предложение за национален референдум с три въпроса - 1. Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно? 2. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми? 3. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите? В крайна сметка от всички тези въпроси остана само последният.

Първоначално сякаш имаше надежда да не е така и предложението на президента да бъде одобрено изцяло от Народното събрание. ГЕРБ, БСП и Патриотите подкрепиха идеята, но основно за задължителното гласуване. Десислава Атанасова от ГЕРБ дори заговори за по-нисък праг за свикване на референдум – 300 000, а не 500 000, както сега. Реформаторите поискаха също по-нисък праг. На 3-ти юни президентът си внесе трите предложения в Народното събрание и се започна.

Първо ГЕРБ, чрез председателят на парламента Цецка Цачева, отправи ясен сигнал, че задължителното гласуване няма да го бъде. АБВ пък не искаше изцяло мажоритарен вот. А БСП, чрез бъдещият омбудсман Мая Манолова и ДПС чрез Лютви Местан бързо си показаха рогата, искайки да няма референдум - червените само за тази есен, не по принцип, уж. А Георги Първанов директно обвини ДПС, че работи за осакатяване на референдума.

Дойде ред на ДПС да излезе открито на сцената – Лютви Местан поиска редакция на въпроса за мажоритарния избор с директно питане – искате ли всички 240 депутати да се избират мажоритарно? Това взриви нещата, защото когато ДПС предлага нещо от национална значимост, винаги се търси скрит подтекст. Радан Кънев го намери в тезата, че с мажоритарен вот Местан иска само ДПС и ГЕРБ да са в парламента, защото в сега действащото изборно законодателство има мажоритарен елемент – преференцията, но с праг на действие. Г-н Местан иска ли този праг да си остане, за да влязат в НС само ГЕРБ и ДПС, или иска да падне – ако е второто, подкрепяме, категоричен беше Кънев. Объркване имаше и при останалите партии, като ГЕРБ чрез Данаил Кирилов декларира подкрепа за варианта на президента, АБВ искаше смесена система, а БСП чрез Мая Манолова подкрепи варианта на ДПС. Ако се гласува само мажоритарно, ГЕРБ и ДПС печелят, сигурен беше шефът на „Информационно обслужване” проф. Михаил Константинов. Местан потвърди това мнение със свой пример в стил вижте каква опасност са въпросите на президента. Actualno.com обаче направи своя сметка на база разсъжденията на Местан и тя не показа разлика между пропорционалната и мажоритарната система при чиста математика – защото цялото уравнение тръгваше от неизвестни величини, които Местан си нагоди според своето си виждане.

Споровете за мажоритарния вот преминаха в предложения – Радан Кънев също поиска промяна на въпроса, като в неговия вариант нямаше праг на преференцията. Дясната ръка на Кънев – Атанас Атанасов, се обяви против задължителното гласуване и 100% мажоритарен вот според идеята на ДПС. А Първанов иронизира, че АБВ подкрепя ДПС, но като не им минело предложението, те да го подкрепели за смесена система на избор на депутати 50%/50%.

Същевременно граждани поискаха нещо далеч по-тривиално, но лишаващо политиците от власт - по-малко бюрокрация пред референдумите и да няма ограничение за валидност на референдума. И в правна комисия имаше ефект – прагът за свикване на референдум падна на 400 000 подписа. А в пленарна зала беше окончателно решено, че българите в чужбина ще могат да гласуват на референдум.

Дотук добре – само че парламентът взе да се бави с окончателното решение. И това ясно показа какво следва – най-нагло депутатите оставиха досегашния праг за валидност на референдума. А Цветан Цветанов директно бламира президента с думите, че референдумът не бил негова инициатива, ами на „гражданите”. И крайният резултат бързо дойде – референдум само за електронното гласуване. На всичкото отгоре точно Цветанов най-мазно ожали резултата, след като сам дейно помогна за него. За да измие срама, ГЕРБ даже прибегна до абсурдното – техниката им била виновна какво излязло от гласуването в пленарна зала. Но истината си беше проста – от нещастници не може да се очаква решение в полза на общото благо, а само в своя изгода.

В крайна сметка Плевнелиев потърси утеха в това, че поне за електронното гласуване народът ще бъде питан, а служебният премиер проф. Георги Близнашки, който самият президент издигна, успя набързо да покаже колко бързо може човек да падне от високо, обръщайки палачинката точно срещу „благодетеля си”, след като намери пристан при ДПС.

След многото лятно говорене, предизборна кампания за референдума нямаше – всички по-големи го подкрепяха, с изключение на „Атака” и БСП. Интересен факт беше, че за да стане веднага закон електронното гласуване, трябваше да гласуват поне 1,75 млн. българи в негова подкрепа, но от общо поне 3,5 млн. души. Ако не са изпълнени и двете условия, електронното гласуване или щеше да потъне безвъзвратно, или трябваше парламентът да решава. И о, изненада – 1,88 млн. българи казаха ДА на референдума, но от 2,587 млн. гласували общо. Така Народното събрание ще трябва да решава бъдещето на електронния вот. Очаква се законопроекти по същество да видим веднага след Нова година, а Европейският парламент вече поиска да има възможност за вот от дистанция при евроизбори.

Ивайло Ачев
Ивайло Ачев Отговорен редактор
Новините днес