След съкрушителната победа на ГЕРБ на европейските избори, съдбата на кабинета Орешарски беше решена. Защото ДПС не забрави това, което каза още в края на миналата година – изборите за ЕП са тестът и ако не бъде преминат, край на това правителство. ДПС издържа изпита, но БСП се провали и за двете партии.
Оставката на Орешарски
Отдавна беше ясно, че 42-рото Народно събрание не може да издържи с крехкото мнозинство от 121 депутати. Натискът идваше и от знакови фигури извън парламента – като Георги Първанов, който също даде лепта за срива на БСП. След победата за ЕП, Бойко Борисов припомни обещаното и поиска оставката. ГЕРБ натисна веднага с четвърти вот на недоверие – за провал в областта на енергетиката, а Борисов беше в стихията си и заформи незабравимо шоу в кулоарите на парламента с ДС кадъра от БСП Таско Ерменков. В опит да се измъкне от ситуацията, Сергей Станишев опита да се предложи за премиер на мястото на Орешарски – зад кулисите, както действа по принцип, но Лютви Местан категорично отхвърли този вариант. И на 5-ти юни фактическият край настъпи – Местан официално заяви, че ДПС предпочита избори до края на годината.
Последва нов рунд, за чест и слава, в който ГЕРБ опита да свали Орешарски с пети вот на недоверие – за провал във финансовата политика. Този опит беше най-близо до целта, след като и Атака влезе от страната на опозицията, но това не беше достатъчно. Така ДПС постигна целта си – Движението показа, че то диктува случващото се в България.
По ирония на съдбата само седем дни по-късно избухна кризата с КТБ, като Орешарски остави други да говорят дали това ще промени нещата – явно не. Бъдещият нов председател на БСП Михаил Миков също каза, че шанс Орешарски да остане няма, което беше взето на подбив от ГЕРБ – червените ще гласуват вот на недоверие на собствения си кабинет. А вече стана ясна и сметката за новите избори – 20 млн. лева.
Типично по мишкарски, както и цялото му управление, Орешарски до последно забави даването на оставката. В края на работния 23-ти юли, една година след случката с „белия автобус” пред Народното събрание, може би най-мразеният премиер в историята на Прехода хвърли оставката. Парламентът узакони акта на следващия ден, Орешарски така и не пожела да каже кой му предложи Пеевски за шеф на ДАНС, а от БСП взеха да плюят по ДПС. Определеният за „трол на републиката” Антон Кутев се отличи най-много, явно усещайки, че няма да влезе в следващия парламент, но и Таско Ерменков не остана по-назад – сякаш до този момент тези хора не бяха опората на едно тотално провалено управление.
Актуализацията на държавния бюджет
Последната глава от историята на 42-рото Народно събрание се оказа актуализацията на държавния бюджет. Според ГЕРБ и ДПС разчетът на държавните пари не излизаше и трябваше да се прави промяна, както се случи и в края на миналата година. Точно подкрепата на ДПС в крайна сметка обаче провали актуализацията в този момент, въпреки че и АБВ я поиска, а БСП скочи срещу нея, макар и с условието, че за НЗОК може. Реформаторският блок също каза „не”, но с аргумента, че не са ясни истинските цифри, а не че няма нужда, както казваха от БСП.
Преди важното обсъждане и гласуване, Бойко Борисов дори го удари на молба към БСП и ДПС да подкрепят актуализацията с аргумента, че даже Орешарски и министрите му я предлагат. И сякаш това даде резултат, защото на първо четене само БСП остана в ъгъла да бълва змии и гущери чрез Мая Манолова срещу актуализацията. Точно този словесен залп обаче даде резултат и честолюбивият Бойко изтегли парламентарната група, защото БСП го обвини в коалиция с „вечния злодей” ДПС. Така 42-рият парламент актуализира само бюджета на НЗОК.
За финал остана да си спомним какво натвориха Орешарски и министрите му – много лошо и иронично добро.
Преди изборите и мъничко след тях – БСП
След всичко натворено за година и малко, за червените беше ясно – предстоеше нов изборен погром. Само най-заблудените можеха да видят нещо светло в червения мрак.
Разпадът на кабинета Орешарски доведе до логичното – дори безпардонен политик като Сергей Станишев нямаше как да остане официално начело на консервативна до мозъка на костите си по отношение на кадруването партия като БСП. Най-гласовита опозиция на Станишев в партията беше Георги Кадиев, който предупреди – Сергей да не посочва нов председател, ако БСП иска да дочака светло бъдеще. Сигналите обаче бяха, че всичко си върви по старому.
Кой щеше все пак да води бащина дружина – не само Кадиев скачаше високо, хора като Мая Манолова също усещаха, че баницата е твърде малка за всички. Станишев обаче играеше с двама, като изтика напред по-послушния – енергийното „гуру” Драгомир Стойнев, макар той официално да отричаше. Поривите на вътрешната опозиция логично се оказаха недостатъчни и в крайна сметка стана каквото искаше Сергей Станишев – Михаил Миков пое юздите на социалистите. Проформа дори беше направена реформа в Изпълнителното бюро. Но истинската ситуация беше ясно – Станишев загуби влияние, но не достатъчно за качествена промяна в БСП.
Новият председател не доведе до силна левица – скандалите си вървяха, поиска се и оставка на Драгомир Стойнев заради договора с Westinghouse за 7-ми блок на Козлодуй. Практиката да няма никаква демокрация в БСП си продължи и след натрапването на Вигенин в Благоевград, а един от „младите” в партията – Кирил Добрев, не издържа и се скара с Корнелия Нинова също заради „централизирана” номинация за изборите – за София-област.
При тежкото наследство „Орешарски” и при всички скандали, БСП по чудо не остана дори трета на изборите. Червените не взеха победа в нито един район, като единствено зад граница имаха някакви успехи, но дори в Русия не се справиха с ГЕРБ. Тъжното лице на БСП беше най-добре изразено от Стефан Данаилов, а Румен Овчаров закова пирона – ще страдаме дълго заради Станишев.
Преди изборите – Реформаторският блок
Десницата влизаше във възходяща крива, но вътрешните противоречия там бяха много силни и трудно се прикриваха. Като за начало на кампанията Реформаторите предупредиха, че правителството на Орешарски залага бомби със закъснител – в МВР, в икономиката през Комисията за защита на конкуренцията, в здравеопазването и в културата. Затова десницата поиска служебното правителство да прави ревизия.
Междувременно бъдещи избиратели на Реформаторския блок посочиха пътя в отворено писмо. Но вътрешните проблеми лъсваха все по-силно – измежду Радан Кънев, Меглена Кунева и Божидар Лукарски никой не даваше на другите да си помисли да стане председател на единна коалиция, която евентуално да се превърне в една партия. Уж в средата на септември този въпрос трябваше да бъде решен, но Кунева каза „не”, а Лукарски бързо-бързо се присъедини и конгресът беше на практика провален. Това поведение беше жестоко разкритикувано от Радан Кънев, който не забравяше да захапе и ГЕРБ заради подозренията, че Бойко Борисов действа точно с Кунева, за да не позволи изграждането на монолитен Реформаторски блок. В крайна сметка и досега Реформаторите нямат един председател, но пък са част от управлението заедно с ГЕРБ.
Преди изборите и мъничко след тях – България без цензура
След рухването на Корпоративна търговска банка, нещата при „новия политик, с новия морал” започнаха да стават неприятни и наклонената надолу плоскост се превърна в основен път на развитие. На Бареков спешно му трябваха пари и той ги намери при Христо Ковачки. Същият Ковачки, за когото точно преди евроизборите, когато КТБ още беше в силата си, Бареков говореше как олигархът купува гласове в мините си за БСП.
Това люшкане и въртене започна да идва много за основните фактори в ББЦ. Първи, със скандал, напусна Ангел Славчев, един от бившите „февруарци”. Подобно на депутата от ГЕРБ Емил Димитров и Славчев „остави” писмо в чужбина за деянията на Бареков, което не му попречи да обяснява как бившият журналист бил тясно свързан с Делян Пеевски. Не се мина и без цинизми в цялата история.
От коалицията на Бареков си тръгна и ВМРО – Каракачанов навреме отиде при Валери Симеонов и по стар обичай беше изпратен не особено любезно. Дойде ред и на Калина Крумова да си тръгне, по-малко от месец преди изборите, май-май разсърдена, че така и не получи добро място в някоя от листите.
А самият Бареков си действаше в познатия стил на въртиопашка – след година на война срещу президента Росен Плевнелиев, последва извинение, при това на крака. Паметна остана датата 6 август, когато в сутрешния блок на Нова телевизия „новият политик” буквално си каза всичко от игла до конец – за тези, които могат да чуват, не само да слушат. В опит да набере точки преди изборите, Бареков заложи на вечния проблем – гласовете от Турция. Закани се да прави блокада, даже я направи, но бързо я махна, ясно осъзнавайки, че този пиар ход не е достатъчен. А за парите и обещанията си да говори откъде му идва финансирането все така мълчеше.
След изборите вече тотално стана ясно – ББЦ е аут от бъдещо управление, макар Бареков да беше готов да прави каквото му кажат за момента. В крайна сметка той реши да си осане евродепутат, но с готовност да дърпа конците зад сцена. Което вече дойде твърде много дори на Росен Петров, който в края на годината също си хвана шапката. А за капак самият Бареков, точно преди Коледа, реши да извади "България без цензура" от Българския демократичен център и да си унищожи коалицийката, като обяви, че пак ще става борец за свобода - щял да прави нова коалиция.
Преди изборите и мъничко след тях – Патриотичният фронт
Големият удар на Валери Симеонов дойде с привличането на ВМРО, което на практика му гарантира бъдещо място в управлението. Към Симеонов се присъедини и бившето семейство на Волен Сидеров – Капка Георгиева и Димитър Симеонов.
Предизборната кампания на Симеонов не беше някаква изненада – съд за кабинета Орешарски, критика и към служебното правителство, но умерена и, разбира се, въпросът с гласовете от Турция. Там положението е отдавна ясно – законът позволява да се правят секции, където веднъж вече е имало на предишни избори и съмнението, че ще има много гласове-фантоми се използваше от „Патриотичния фронт” за набиране на подкрепа. Правен беше и протест пред ЦИК, а след като стана ясно, че Патриотите влизат в парламента, Симеонов беше категоричен – не искаме министерски кресла, подсказвайки, че няма да се бута между шамарите в бъдещото управление, а ще иска повече с по-малко.
Преди изборите и мъничко след тях – Атака
Никой не вярваше, че Сидеров пак ще влезе в парламента след година на „златен пръст” при Орешарски. Волен опита да смени курса спрямо предишното управление, но доста късно. За да не бъде забравен, Сидеров опита всичко възможно – вкара дори ядрено оръжие в употреба, сети за образователен ценз за гласуване като средство да се елиминират циганските гласове, гласува бързо-бързо на петия вот на недоверие срещу Орешарски и декларира, че ще го направи и при официалното гласуване преди подадената оставка. В крайна сметка, решението на ДКЕВР да вдигне цената на тока се оказа истински подарък за „Атака” и тя прескочи границата, което накара Волен отново да надигне глава.
Служебното правителство на Георги Близнашки
На 5-ти август второто служебно правителство на България в рамките на две години стана факт. Веднага в него се появиха някои имена, които бяха поставени под напрежение – например правосъдният министър Христо Иванов заради връзки с протестиращите и заради някои спорни моменти в юридическата му кариера, като неплащането на членски внос в Софийската адвокатска колегия. Повдигане на вежди имаше и към външния министър Даниел Митов, и към министъра на отбраната Велизар Шаламанов заради обвързаността им със Запада. Шаламанов е съучредител и председател на УС на сдружение "Джордж С. Маршал - България" и от 2009 до 2012 г. е Директор по сътрудничество с нациите в Агенцията на НАТО по консултации, командване и управление, а след това става отговорник по сътрудничеството с потребителите в обединената Агенция за комуникации и информация на пакта. Митов пък заминава в мисията на Националния демократически институт (НДИ) на САЩ в Ирак през 2010 година, където достига до позицията на регионален мениджър за Иракски Кюрдистан. През 2012 г. се завръща в България, но скоро след това е назначен за представител на НДИ в Брюксел. Затова политологът Антон Тодоров взе да пита защо в това правителство било пълно с комуняги, визирайки миналото на президента Росен Плевнелиев.
В самото начало на мандата си, правителството на проф. Близнашки си постави няколко направления, в които да работи - организиране и провеждане на изборите за 43-то НС, подготвяне на актуализация на бюджета, извършване на социалните плащания и стабилизиране на здравната система, диалог с ЕК за възстановяване на еврофондовете и прозрачно управление. Дали и колко се справи кабинетът, всеки сам може да си отговори. Actualno.com припомня декларациите на министрите за несъвместимост с поста, както и отказът на проф. Близнашки да покаже своята декларация публично.
Служебото правителство издигна и Кристалина Георгиева за вицепрезидент на ЕК и външен министър на ЕС, но Георгиева взе само първия пост, с ресор „Бюджет и човешки ресурси”. Служебният кабинет беше спрян да назначи старо и познато лице като министър на изборите – Красимира Медарова, която беше запомнена като шеф на ЦИК при избора на Росен Плевнелиев за президент и скандалите тогава. Тук Близнашки отстъпи, но не и за назначаването на Ваньо Танов за шеф на Агенция „Митници”. Сменени бяха и доста областни управители, назначени бяха и познати от протеста лица за съветници на Близнашки – например Калин Янакиев, като съветник в духовната сфера?! Подготвена беше и актуализация на Бюджет 2014 със заложен 4,5 млрд. лева дълг, която в крайна сметка беше променена от втория кабинет „Борисов”, а от БСП роптаеха, че това не било в правомощията на служебен кабинет. Роптаеше Миков, макар че картинката за приходите от държавните компании беше два пъти по-малко розова от чаканото и прокламираното точно от кабинета с участие на неговата партия.
Предизборната кампания
Доста вяла кампания и с далеч по-малко играчи, след като на всички им беше поомръзнало цяла година да се все на нокти заради предстоящ вот. Основната заплаха, използвана от най-големите партии, беше свързана или с това колко е тежко положението според ГЕРБ, или че ГЕРБ и ДПС щели да са в следващото управление.
В крайна сметка основните теми пак бяха купуването на гласове и опитите на МВР поне да го ограничи, както и вотът от чужбина и правата на българите там. Заради по-голямото внимание към изборната покупко-продажба се прилагаха и нови схеми, за да се пестят и пари – от все същите до болка познати играчи. А хората бяха готови да си продават гласа за съвсем малко. ЦИК пък нехаеше за схеми като тези с по-голям брой секции от Турция, по които всъщност може да не се осъществява никакъв контрол и се оправдаваше, че не само от Турция имало множество регистрации през едно IP, без да отговаря на елементарни въпроси по темата за IP-тата и да търси решения. Оправданието беше ясно – по-малко пари и по-малко кадри за контрол. А абсурдите си бяха на линия – като този с незаличените от избирателните списъци Братя Галеви. От кумова срама основните политически играчи, без „Атака”, подписаха и договор за честни избори - честна дума, без гаранции. ЦИК пък глоби Йордан Цонев за агитация на турски език, колкото да не е без хич.
На политическото поле стана по-горещо с приближаването на вота. Борисов взе да се кълне, че няма да управлява без да има по-малко от 110 депутати и плашеше как щял да остави България на БСП и ДПС, БСП и ГЕРБ се мереха кой колко харчи за предизборна кампания в бедните времена, а Мая Манолова и Цецка Цачева говореха за политически уволнения и дума не споменаваха за реални мерки за по-добър живот в бъдеще, докато техните партии дори в Ден на национален траур успяха да покажат неуважение към живота на обикновените хора. През това време ДПС действаше с „мобилизацията” дори на места, където никога не е имало голяма подкрепа, а пред обществото никой от тримата „големи” – Борисов, Миков и Местан, не искаше да влиза в дебат с противниците. Обещания все пак имаше – от ГЕРБ и Реформаторите, от БСП и АБВ, от ДПС и Бареков, от националистите, даже от не толкова известните политически алтернативи.
Изборният ден
Дойде и 5 октомври, 2014 година – денят, в който трябваше да изберем нещо по-стабилно. Ползвахме още повече преференцията спрямо евроизборите, за да бягаме уж от познатите муцуни, но май се получи повече незнание, отколкото осъзнаване на това що е то преференция – за втори път.
Напълно очаквано ГЕРБ спечели отново с голяма разлика, обаче победата беше пирова и Борисов веднага го осъзна – осем партии в парламента означаваха лош резултат като мандати за ГЕРБ. Подкрепата за ДПС обичайно дойде от най-нискообразованите, поне според някои социологичеси изследвания. Реформаторите също напериха гребен с добър за тях резултат, който им отреди бъдещо място в управлението. А БСП – е, тя беше хубаво наритана, както добре се изрази журналистът от „Дума” Александър Симов. Не беше изненадващо и как бяха постигнати някои резултати – изборен алъш-вериш. Иронично и един „фалшив” Цветан Василев дойде да си взема изборните вересии. Местан хитро намекна на всички, че преди избори хубаво говорят срещу ДПС, но трябва да се съобразяват сега. Излязоха и статистиките, както и имената на всички нови депутати. Влизането на Александър Методиев предизвика протести от Кюстендилско, но по кодекс разпределението заради гласовете от чужбина се прави по този начин, така че и този патриотичен плам заглъхна сравнително бързо – време беше да се подготвя правителство в сложната и пъстра картина на 43-ия парламент.
