Колективът на къщата музей „Иван Вазов в Сопот скочи срещу издаването на романа „Под игото“ на т.нар. „шльокавица“ и го обяви за гавра с паметта на патриарха на българската литература.
„Считаме за крайно неуместно най-българският, първият, най-четен и най-превеждан роман да се превръща в своеобразна рекламна, идеологическа или под каквато и да е била друга форма – изява на експериментиране и пропагандиране на иначе „благородни“ каузи с родолюбиви подтексти. Не считаме, че това е начинът младото поколение да се приобщи към родното, към нормите на българския език, към формиране на обща говорима и писмена култура. За нас това е гавра с паметта на Народния поет. За нас това е необмислен издателски ход, целящ по-скоро други ефекти.
Има много по-полезни и смислени начини българското слово и ползването на българският език да бъдат сведени до съвременното поколение. В основата разбира се е все неслучващата се реформа в образованието. Едва ли точно романът „Под игото“ с неговите смислови и идеологически звучения, с неговото патриотично зареждащо слово е най-подходящият модел за възпроизвеждане на този масов феномен, наречен „шльокавица“. Мислим, че ако Патриархът би бил свидетел на това начинание, той едва ли би прозрял неговия смисъл. По-скоро би отговорил с неговото остро и камшично слово на това безумие“, пише в позицията на колектива на къща музей „Иван Вазов“, пише Труд.
Тя завършва по следния начин: „Ние ще отговорим на провокацията с едно негово стихотворение, написано на чист български:
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сe, откак съм на света!
Сe туй ругателство ужасно, модно,
сe тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883
